Детска психология

Ах, ти, самохвалко такъв!

Самохвалството се развихря около 4-5-тата година и принципно бързо отминава, без да се превръща в натрапливост. При някои малчугани, обаче, продължава и „успешно" се утвърждава в началната училищна възраст. Преди да обвиним детето, препоръчително е да си

Ах, ти, самохвалко такъв!

- Пък моята майка има най-хубавата чанта на света!

- А пък моят татко е бизнесмен!

- А пък дядо ми е летял до Луната, пък!

- Да, бе! Аз пък плувах 3 километра миналото лято сам!

- Не е вярно, лъжеш!

- Не лъжа! Истина е, питай баща ми!

- Добре, пък аз сама изгладих цялото пране!

- Ти не можеш да гладиш! Самохвалка такава!

- Ти си самохвалко и лъжец! Няма да играя с теб...

И двамата си обръщат гръб и играта приключва.

Позната история, стара колкото света. Повтаря се и пак ще се повтори. Свързана неотменно с живота на всяко дете. Заигравка на ръба на истината, фантазията, гордостта, желанието за уникалност, очакването на похвала и ненадминатост. Нормално е да се случва, тревожно е, когато се превръща в постоянен елемент на детското поведение и отблъсква връстници, дразни възрастните, усамотява детето. И за да предизвика внимание, то отново завърта порочния кръг...

Самохвалството се развихря около 4-5-тата година и принципно бързо отминава, без да се превръща в натрапливост. При някои малчугани, обаче, продължава и „успешно" се утвърждава в началната училищна възраст. Преди да обвиним детето, препоръчително е да си дадем отговор на въпроса „Къде сгрешихме в отношението си към нея/него?". Детското самохвалство често се провокира от следните отношения към децата, породени от възрастните:

- преекспонирани очаквания към уменията и способностите на децата;

- прекалено честа употреба на наказания или поощрения за дребни неща като възпитателна мярка;

- демонстриране на висок стандарт пред децата и налагането му като социален модел, с който семейството се гордее и изпъква пред социалния си кръг;

- чести ограничения на желанията на детето и подминаването им като незначителни от рода на „Можеш и без това!", „Ти си много умен, нямаш нужда от други играчки" и други подобни;

- извайване на образ на непогрешими и идеални родители, към който детето се приравнява и стреми. При неспособност да се справи, то започва директно да се отъждествява с тези образи, привземайки наготово атрибути на възрастните;

- постоянно и усърдно насърчаване на децата да показват нещата си пред връстниците си, да изпъкват, да взимат участие в заниманията в детската градина или училище, без оглед на желанието, характера и темперамента им;

- „избутване" на малчуганите на преден план по време на детски партита, конкурси и други подобни, като се уголемяват постиженията им;

- чести упреци към тях, мърморене за несправянето им, постоянни забележки вкъщи и естествено - навън те се представят по друг начин, компенсирайки негативите в домашната среда и т.н. Нека не забравяме, че от самохвалството до лъжата крачката е минимална.

Самохвалкото не се ражда такъв - ние, възрастните, без да искаме, го формираме. Правим го уникален, подхранваме излишно самочувствието му, насърчаваме арогантността му, емоционалните изблици и командването. А после обвиняваме и наказваме. Всъщност малкият самохвалко има нужда от помощ и подкрепа. Внимателно, но твърдо да прекратим опитите му за нереално налагане над другите, за желанието му да фантазира и демонстрира чуждите успехи, присвоявайки ги. Необходимо е чрез игрите да го научим да губи с достойнство, да понася загубите гордо и усмихнато, с вярата, че утре ще успее. Игрите от рода на „Не се сърди, човече", „Домино", „Мемори карти" и други са много подходящи за целта. Родителите не бива да се предаваме в играта, за да не страда детето. Така не го учим на нищо. Побеждава по-добрият. Целта е да се стремиш да победиш и тогава да се похвалиш малко, но и да уважиш усилието на партньора си. Добре е да даваме възможност на децата свободно да се похвалят с нещата, които са сътворили, за успехите си в детската градина или училище, но да не позволяваме да се хвалят с неща, за които не са положили усилия.

Децата, които страдат от липса на внимание от страна на родителите, компенсаторно привличат вниманието на връстниците си, хвалейки се и „купувайки" същото с различни истории или дреболии. Истината обаче е субстанция, която малчуганите улавят инстинктивно и наказват с отдръпване онзи, който прекалява с измислиците. Така самотникът става още по-самотен и ако моделът на привличане на внимание е самохвалството, то от него/нея се изисква още по-голяма самохвалщина, за да привлече вниманието отново. И така дълго, дълго време. Затова, установим ли, че детето ни прекалява, добре е да се обърнем към себе си и да осмислим къде и какво да променим, за да не страда малкият човек.

- А пък моята майка има най-красивата чанта на света!

- А пък аз мога да правя хвърчило. Татко ме научи!

- Така ли? Ще научиш ли и мен?

- Може, но ще трябва да дойдеш у нас. Не мога още съвсем сам. Татко ще ни помогне.

- Добре. А аз ще взема чантата на мама. Тя ще ни я даде. Ще приберем в нея нещата за хвърчилото.

- Нали беше най-красивата на света - дали ще ни я даде?

- Е, ще я помолим. Освен това малко си измислих...

- Няма значение. Да тръгваме!

И играта продължава. Заедно!


Автор: Хенриета Илиева, клиничен и консултативен психолог
Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина"

 

 

Сподели: