Намирам се в Дом за деца, лишени от родителска грижа на около 80 километра от София. Децата са на възраст между 7 и 18 години. Градът е малък, а икономическите показатели на региона са доста лоши. Хората в града се вълнуват предимно от въпроси, касаещи физическото оцеляване до следващата заплата. Ако изобщо има какво да работят. Очевидно е, че не им се занимава с чужди болки и трагедии. На децата, растящи без родители, не се гледа с добро око. Смятат ги за потенциални престъпници. Вярно е, че вече съществуват няколко полицейски преписки, в които фигурират имена на деца от дома. Става въпрос предимно за дребни кражби и просия, но все пак, вече им е излязло име. Току - що съм разговаряла с директорката и с възпитателите, оставила съм всичко, което нося като дарение, с изключение на вафлите и другите лакомства, които са наредени на външната маса, за да могат децата да си взимат, а аз самата съм седнала между тях и се опитвам да разбера колкото се може повече за живота им. Не е лесно - големи са, всеки от тях си има собствена нелека история. Може би затова са доста подозрителни към всички. Разбрали са от непосредствен опит, че няма нищо даром на този свят. Пробвам ги първо с теми за училището, но явно съм много далеч от точката на затопляне. Бягали от часове, ми каза директорката, не учели, повтаряли... Що бягате, бе? Не знаете ли, че без да завършите средно, съвсем нямате шанс? Мълчат и се пробват да гледат страшно - като зверчета са. Почвам да им разказвам за нашите идеи да ги водим в големия град, да ги срещаме с работодатели, да им покажем живота сред много хора, с всичките му аспекти, които са толкова обичайни и дори скучни за връстниците им от столицата. Като например возене в трамвай, тролей, метро, пазаруване или вземане на самостоятелно решение какво да вечерят. Някои от тях леекичко започват да се „размразяват", но не и дангалаците Любо и Сисо, които изглеждат като тарторите на компанията - гледат ме изпод вежди и от време на време се извръщат настрани, за да се изплюят. Презрително, както ми се струва. Хубаво де, този път няма да успея да ги убедя, че съм им приятел, но следващия... С едва доловимо движение обръщам ръката си, за да си погледна часовника, защото все пак, път ме чака, което обаче не остава незабелязано от Сисо.

- Що се праиш, че ти пука, а? Що сичките се праите, че ви пука. - избухва той. Идват тука нек'ви, фърлат по некоя торба с дрехи и ни забаламосат с по некоя вафла, и айде, вече са решили, че могат да ни разпитват за всичко. Аре ходи си у вас си и поне не се прави, че ти пука.

Изтръпвам. Този поотраснал младеж, ако беше ме плеснал през лицето, нямаше да ме заболи толкова. Поне е от циничните. Ще успее да се оправи навън, си казва една част от съзнанието ми, докато другата се е вцепенила и не може да се сети за нищо подходящо, което да наруши последвалото мълчание. После успяваме да се сприятелим, все пак. Явно желаещите да ги изслушат не са чак толкова много. Разказват ми дълго за подигравките от местните деца, а и от възрастните. За изолацията, за надеждите си да излязат и сами да се грижат за себе си. За мечтите си да имат семейство и то да е различно от това, в което са родени. Плаче ми се, но си позволявам да пусна някоя сълза чак в колата, когато вече съм далече. Просто няма как да бъда докрай откровена с тях и да им разкажа за трудностите, които ги чакат. Всеки от тези момичета и момчета сам трябва да мине по пътя си. Но пък мога да им бъда приятел и да им помагам винаги, когато имат нужда от помощ.

*    *    *

Началото на ноември тази година. Три от децата, живеещи в същия дом, в малкото градче, са в София, както им бях обещала. Те са на 15, 16 и 17 години - не след дълго ще трябва да се справят съвсем сами с живота. С тях са и двама възпитатели. Програмата им е доста натоварена. Ще се срещат с работодатели, за да опознаят нова за тях професия (младият екип на списание „Кенгуру" ги посреща много радушно и им разкрива всичките тайни при създаването на поредния брой на списанието, но това е друга история), ще обикалят града с градски транспорт, за да свикнат с разстоянията, ще посетят музей, библиотека, кино, ще избират сами храната си в ресторант, ще си напазаруват съвсем сами на тръгване... Посрещам ги на автогарата рано сутринта, нетърпелива да започнем обиколката. Качваме се всички на трамвая, където им раздавам карти за деня, които да пазят и да показват на контролата. Оказва се, че никога не са чували за контрола, карти и билети. Дълго обяснявам какво представлява билетът и как точно се перфорира. Гледат перфораторите с огромно любопитство. Иначе им е забавно - никога не са се качвали на трамвай и клатушкането им харесва. На другия ден купувам билети за всички, за да могат сами да ги перфорират. След като слизаме, всички си запазват билетчето - за спомен.

*     *     *

Тони е на 19 години. Израсла е в домове за деца, като последният, който е напуснала, поради навършване на пълнолетие, е доста добре поддържан, с активен и много загрижен за поверените му деца директор. Тя е приета да учи висше образование в НСА - забележително постижение за такова дете. Още първия месец, обаче престава да посещава лекциите. Опитваме се да разберем какво става и да помогнем, ако трябва. Трудно разбираме истината. Тони е станала любовница на три пъти по-възрастен от нея мъж. Той й купува дрехи, а тя твърди, че го обича. Полагаме сериозни усилия, за да я накараме да осъзнае, че ако не започне да ходи на лекции, ще си провали бъдещето, но отговорът й е, че цял живот е мечтала някой да я обича.

*    *    *

Петя два пъти е ставала майка, въпреки че е само на 21.  Типично за момичетата, отрасли в институции, тя отдава цялото си сърце на първия мъж, който й заговори за чувства, колкото и да е неподходящ. Мъжът малтретира нея и децата и тя бяга от него, за да се спаси. На децата си гледа като на шанс най-после да има свое собствено семейство. Макар и да не знае нищо за това как се гледат. И за това, че понякога те означават липса на сън, време, личен живот. При един от поредните продължителни нощни плачове на бебето, Петя го удря по-силно, за да млъкне. Причинява му сериозна травма, от която бебето умира. В момента Петя е в затвора, а другото й детенце е настанено в институция. И цикълът на тъжните съдби продължава.

*     *     *

Всички тези истории водят до един извод: младите хора, които са отрасли в институции, навършвайки 18 години, се озовават в един абсолютно непознат за тях свят, в който просто не знаят как да се справят. Затова, запознавайки се със съдбите на тези деца, екипът на списание „Кенгуру" реши да подкрепи проектът на Фондация "Защитено жилище - ЗАЕДНО", като в продължение на три месеца всички постъпления от продажбата на изданието ще бъдат дарени за доизграждането на сградата на защитеното жилище в село Гурмазово. Там в продължение на 10 години младежи, напускащи институциите, поради навършване на пълнолетие, ще имат възможност да учат, да усвояват професии, да получават психологическа и юридическа подкрепа, да се научат как да бъдат добри родители на децата си... За всички е ясно, че институциите за деца не могат да осигурят в необходимата степен адекватна грижа за децата, отглеждани в тях.

Децата, отраснали в институции, са лишени не само от родителска грижа...

...те са лишени от еднакъв старт в живота с връстниците им, след навършване на пълнолетие

... те са лишени от възможности за добра професионална реализация

... те са лишени от подкрепата на близки и роднини

... те са лишени от дом и сигурност

... те са лишени от вярна представа за реалността

... те са лишени от възможности и умения за ориентиране, дори и в прости житейски ситуации...

Младежите, напускащи институциите, поради навършване на пълнолетие, имат само себе си.

Смисълът на проект "Защитено жилище - ЗАЕДНО" е да им даде всичко онова, от което са били лишени, за да могат да водят самостоятелен и достоен живот.

Ние вярваме, че в това има смисъл!

Ако искате да помогнете на тези деца, купувайте си списание „Кенгуру" през следващите три месеца и кажете на всичките си близки и познати за тази инициатива! Сигурни сме, че заедно можем да направим бъдещето по-добро!

Банковите сметки на Фондация защитено жилище - ЗАЕДНО" са:

в лева: ТБ "Алианц България" АД, клон Европа - офис "Дамян Груев",

ЗАЩИТЕНО ЖИЛИЩЕ - ЗАЕДНО, IBAN  BG94BUIN74441095715513, BIC  BUINBGSF.

*Имената на децата в тази история са променени.

Автор: Гергана Пожарски,
фондация "Движение на българските майки"