Анкета

Новини

Деца – родни и осиновени
Брой 56 - Юли - 2011

Когато едно семейство в България е стигнало до решението да осинови дете, то обикновено е продиктувано от множество неуспешни опити да има свое. Но това е само един сценарий. Има и хора, които искат голямо семейство, без да правят разлика между биологични и осиновени деца. Но тук, за да се създаде един позитивен семеен климат, има някои психологични специфики, които е важно да се знаят при общуването с осиновените наследници.


Първична рана


Ако сте решили да осиновите дете, трябва от самото начало да сте наясно с факта, че дори и двумесечно, то носи своята „първична рана". Така психолозите наричат раната, която детето преживява, след като бъде изоставено от биологичната си майка. Тъй като мъничето е носено в утробата й 9 месеца, след раждането има естествена потребност да бъде с нея, да усеща докосването й, да чува гласа й, да се чувства обичано и приласкано от нея. Когато обаче актът на близост не се случи, детето преживява много болезнено това изоставяне. Следователно то се нуждае от много повече внимание и разбиране.


Ето някои практични насоки за онези семейства, чиито сърца и домове са широки колкото „дядовата ръкавичка". Тях получихме от Теодора Танева, психотерапевт, работи с осиновени и осиновители,тел. 0878/688 926.


Има ли определена възраст, която е най-подходяща за осиновяване, с оглед на това на детето да му останат най-малко травматични усещания от изоставянето?


Колкото по-ниска е възрастта, на която детето е осиновено, толкова по-малък е престоят му в дома за деца, лишени от родителски грижи, и съответно, толкова по-малко са дефицитите в резултат на този престой. Когато се осиновява бебе, адаптацията му към новото семейство също е много по-лесна. Когато е на по-голяма възраст, например 3-4 години, адаптацията към семейството е по-трудна, но пред родителите не стои въпросът как да кажат на детето си, че е осиновено. Едно дете на 3-4 години много добре осъзнава, че бива преместено от дома в семейството на своите бъдещи родители, така че там няма тайна и се говори открито за тези неща.


Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено и на каква възраст е най-подходящо да се случи това?


Да, трябва да му се каже. Защото независимо дали изкажеш на глас истината, или не, детето така или иначе е преживяло своето изоставяне и последващо осиновяване и споменът за тях съществува в неговата емоционална памет. Детето е било там, когато са се случвали всички тези неща в живота му и ако родителите отричат тези истини, те всъщност отричат собствените му усещания и изкривяват неговата собствена реалност.


По отношение на най-подходящата възраст за казването има най-различни теории, но като цяло специалистите са единодушни, че не трябва да се крие тайната. Препоръчва се казването да започне с появата на първите въпроси на детето: „Мамо, как се раждат бебетата?", „Мамо, аз в твоето коремче ли съм бил". Това е един добър момент постепенно да започне да се въвежда историята на детето „Ти си бил в коремчето на друга жена". Друг вариант за споделяне на истината е чрез приказка.  Да се разкаже ситуацията на съответното семейство под формата на приказка: „Как мама и тати са били щастливо семейство, но не са имали деца, как са искали да имат детенце." Или във вариант на животни: „Имало едно коте, което било много самотно, защото не е имало мама и тати". Приказката трябва да се разкаже на достъпен за детето език. Обикновено първите въпроси се появяват на 3-4 годинки и това е подходяща възраст, на която се започва постепенно поднасянето на истината. С израстването на детето, се променя начинът, по който то възприема своето осиновяване - то започва да го осмисля по нов начин, появяват се нови въпроси. Децата до 8-9-годишна възраст обикновено приемат осиновяването си доста положително. 8-9-тата година е много ключова, защото приблизително тогава се появява осъзнаването, че преди да бъде осиновено, детето е било изоставено. Това, че на света има майка, която го е родила и изоставила и че тази жена все още съществува някъде, се преживява изключително болезнено от детето. Тогава родителите много се притесняват как да реагират, какво да кажат. Моментът е изключително деликатен и не могат да се дават рецепти, защото всяка ситуация е строго индивидуална. Ако детето обаче иска да се срещне с биологичния си родител, по-добре е това да се случи на една по-осъзната възраст, например след 18 години. Правилният отговор на осиновителите при подобно желание на осиновеното е: „Да, ние сме с теб, ще те подкрепим, ще направим всичко възможно, за да откриеш биологичните си родители, но нека това да стане малко по-късно, когато си по-зрял".


Когато в едно семейство има първо родни деца, и родителите желаят да осиновят още, по какъв начин трябва да ги подготвят, така че да приемат новото си братче/сестриче? 


Могат да се измислят най-различни начини. Например да им се каже, че по света има много деца, които майките са ги родили, но не са можели по една или друга причина да се грижат за тях и те сега живеят в една къщичка с много други деца и чакат всеки ден да попаднат в свое семейство. Може да се попита детето „Искаш ли ние да осиновим едно такова дете и то да бъде твое братче/сестриче?". Обикновено децата отговарят „да" и стимулират родителите си това да се случи колкото е възможно по-скоро. Реакцията им в началото е много позитивна, но когато се появи това братче или сестриче, се появява и нормалната ревност, която съществува и между биологичните деца.


Когато се появи ревност между родното и осиновеното дете, как родителите да се справят с тези емоции?


Ревността е нормално явление, има я и в семействата с биологично родени деца. Това, което родителите биха могли да направят, е да се стараят да обръщат достатъчно внимание и на двете си деца, да общуват много с тях, да им обясняват по детски нещата, които ги вълнуват.


Когато осиновеното дете дойде в новия си дом - при новите родители и биологичните им деца, какъв психологически климат трябва да бъде създаден за здравословната му адаптация?


Това, което родителите трябва да имат предвид е, че детето, идвайки в техния дом, преживява огромен стрес. В колкото по-осъзната възраст е то, толкова по-голям е стресът. Бебетата реагират малко по-леко, въпреки че при тях също може да се появят соматични реакции, като вдигане на температура, стомашно разстройство и др. Но ако детенцето е на около 2-3 годинки, попадайки от „дома", в който до сега е живяло, в семейство, което може да е прекрасно и да му е подготвило чудесна детска стая, това е силен стрес за него. Причината е, че до момента то е свикнало да бъде с 10-20 деца в една стая и изведнъж попада в семейство с мама, тати и друго дете/ца. Конкретен съвет, който бих могла да дам на осиновителите е да занесат комплект чаршафи, хавлии и играчки в „дома" и да помолят персонала при осиновяването да им дадат чаршафите, възглавничката на детето. Така, когато го въведат в новата непозната среда, ще донесат от „дома" и нещо познато, с което то е свикнало. Това е важно, защото децата се привързват към специфичната атмосфера - към  миризмата, чаршафчетата на мечета примерно. Внасянето на нещо познато в непознатия нов дом би могло значително да намали преживявания стрес.


Ако първо е осиновеното дете в семейството и то знае, че е осиновено, как трябва да бъде подготвено за срещата с биологичното дете на своите родители, което ще се роди?


Това е важен момент, много уязвим за осиновените деца. Виждайки майка си бременна, те започват да задават въпроси относно тяхното собствено раждане. Бремеността на майка им неизбежно докосва онази „първична рана" - в зависимост от възрастта и индивидуалните си особености, всяко осиновено дете реагира на тази нова ситуация по различен начин. Специфичното е, че осиновеното дете може да започне да казва „мамо, искам и аз да съм бил в твоето коремче" и майката да обяснява „не, ти си бил в коремчето на друга жена", а то да отвърне „не, аз искам ти да си ме родила, ти да ме родиш". Изживявайки бременността на своята осиновителка, то започва да иска да знае повече за собствения си произход. Правилният подход тук е да се следват реакциите на детето, да се общува с него, да се наблюдава дали страда от това, и ако тревогата му е прекалена, или ако бременността отключва силни негативни реакции у него, родителите да потърсят професионална психологична помощ.


Ако у родителите има предпочитание към родното дете, по какъв начин биха могли да преодолеят тези чувства, без децата да усещат различно отношение?


Много често в семействата с осиновени и биологично родени деца се наблюдава точно обратното явление - прекалено внимание на родителите към осиновеното дете, в резултат на което биологично роденото им дете страда. Възможен е, разбира се, и другият сценарий. Например, в кабинета ми за консултация са идвали майки, вече осиновили дете, и бременни към момента на консултацията. Заявяват проблем с осиновеното дете, агресия, затваряне в себе си, отчуждение. Впоследствие по време на разговора, се установява, че поради страх да не се разболее по време на бремеността си, майката е спряла да прегръща и целува детето си, свела е контактите си с него до минимум... разбира се, че осиновеното дете (както и всяко друго дете) ще реагира остро на тази рязка промяна... Само че проблемът не е у детето, а у родителя.... Добре е родителите да са осъзнати, да са наясно с чувствата и потребностите на децата си (както и своите собствени) във всеки един момент, за да могат да реагират адекватно в различните ситуации.


 


Интервюто взе: Силвия Чалъкова


 


Рейтинг на статията:



За да може да пишете коментар моля влезте в системата.
Ако нямате регистрация може да си направите тук