Присъствието на дете с особености в развитието в семейството е „лукс". Лукс е, защото това е причина единият родител да не работи и да има ограничени социални контакти. Лукс е, защото детето трябва да бъде водено непрекъснато за терапия и наблюдение при различни специалисти и на практика получава два пъти по-систематизирано и задълбочено обучение от здравото дете. Е, и два пъти по-скъпо. Лукс е, защото семейството е поставено в специален режим на обслужване на обучението на детето. И като резултат всички получават единствено възможността да загубят желание и да спечелят монотонност. Лукс е, защото отнема времето и възможността за игра с детето.

За да се развива, детето с особености трябва да бъде обучавано, но обикновено то не желае по различни причини. И се налага да бъде мотивирано:

• Предлагаме на детето да учим, докато играем;


• Предлагаме на детето игра, която е под възможностите му и сме сигурни, че може да му достави удоволствие;


• Въвеждаме правило - играта трябва да се изиграе до края;


• Награждаваме детето за усилието, като му позволяваме то да избере следващата игра и не забравяме да казваме „Браво".

Следващата стъпка е въвеждането на нови елементи в играта, които биха затруднили детето и често биха го накарали да се откаже. Това е моментът, в който трябва да накараме детето да се забавлява. Не въвеждаме изцяло нова игра, а само нов елемент, като първо го изпълняваме с детето, а след това му предлагаме да го направи само. Усмихваме се през цялото време и се стремим да избягваме негативните послания („Не така!", „Чакай!", „Грешка"). Въвеждаме правилото „Първо двамата заедно, а после ти сам". Стремим се да изказваме чувствата си - „Харесва ми играта", „Справи се чудесно, но можем още повече да се забавляваме", „На теб хареса ли ти?".

Способността за игра се развива успоредно с развитието на детето. Тя е основата на ученето през опит - обучение, доказало най-голяма ефективност при децата с особености и доставяща им удоволствие. Всяка дейност може да бъде превърната в игра, когато се спазват следните изисквания:

• Играта трябва да има цел, адекватна на моментните възможности на детето;


• Целта на играта трябва да бъде ясна за детето;


• Ако играта е състезателна, възрастният и детето трябва да бъдат поставени при равни затруднителни условия;


• Играта трябва да има начало и край;


• Детето трябва да се научи да търси помощ от възрастния в хода на играта;


• Възрастният трябва да помага само тогава, когато детето наистина има нужда от това - да не му отнема действията, да не разсъждава вместо него, а да го мотивира да извършва стъпките в определена последователност;


• Възрастният трябва да партнира на детето, а не да го командва;


• Детето трябва да партнира на възрастния, а не да го командва.

За да бъде превърната играта в обучение, е необходимо възрастният да въведе правилото „ Когато..., тогава....". Това правило поставя не условия, а взаимни ангажименти, които трябва да бъдат изпълнявани последователно. Например:  ако детето има желание да играе с количките си, а не с нас и ние сме успели да започнем игра с него, която то желае да прекъсне, можем да му кажем „Когато изиграем играта, можеш отново да играеш с количките". По този начин ние показваме на детето, че ни е приятно да се забавляваме заедно и превръщаме ангажимента за учене в съвместно удоволствие. Непрепоръчителното условие „Ако изиграеш играта, ще получиш количките" измества смисъла и принуждава детето да прави нещо, което не е убедено, че иска. В хода на играта детето не мисли за опита, който получава, а за времето, в което ще си получи наградата.

Когато сме изпълнили успешно мисията си и сме научили детето да се забавлява докато учи през играта, можем да предложим замяна - партньорство с друго дете или друг възрастен по същите правила. Това би осигурило на родителите така необходимата глътка въздух в света на социалните контакти, без да изпитват угризения, че са пренебрегнали нуждите на детето.

Автор: Нина Йорданова, логопед
Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина"