А, здравейте пак, мили татковци... и майки, това е рубриката "Мъжка гледна точка". Обикновено за нещата, за които ще говоря, татковците се вълнуват не по-малко от майките. А за мен сега това е проблемът с приказките или „Преоткриването на света такъв, какъвто е, а не какъвто ни се иска".

Помните сигурно много приказки за принцеси и велики герои, и съм сигурен, че сте заобиколени от много такива велики приказни същества - по телевизията, на големия екран, компютърните игри и прочие... Е знаете ли кой ви е най-големият проблем:

„...и юнакът тогава взел русокосата невеста и я метнал на белия кон... и три дни яли, пили и се веселили..."

 Ха-ха-ха, е такъв филм нееема!!!

Големият ни проблем е, че повечето искаме да сме юнакът, останалите искат да са красавицата, а някои, измежду навалицата, освен това искат да са и конят, ако може евентуално заедно с конюшнята и нивата, и полагащото се техническо оборудване... Ееее, пък благо бе - ама това е само по приказките.

Е, от „приказките" ни идва и цялото страдание!

А, кажи си мъката най-накрая?! -ще си кажат някои от вас, и с право.

...Днес малко бавно започвам, но и бавно ще свърша, за радост на читателКите.
Но да се върнем на проблема с приказките или по-скоро с двата основни приказни героя.

Онзи ден дъщеря ми ми зададе един обикновен и класически формулиран, за една почти 4-годишна принцеса, въпрос: „тате,ти по-силен ли си от една къща?". Аз, като един обикновен представител на хомо сапиенса от 21 век, битуващ в градска среда и възпитан в ценностите на евро цивилизацията, гордо и наивно й отговорих „Да". Тогава малката хитруша доволно ми се усмихна и с вид на човек, достигнал до важен извод заяви:"ами тогава значи можеш да ми купиш една кукленска къща!".

Още от малки заливаме децата си с обич, безсмислени играчки и „врели-некипели" с едничката цел да ги укротим и предпазим от свирепия и зъл живот навън, като ги потапяме в свят, в който главният герой е винаги добър, естествено е и най-силният, най-бързият и ловкият, най-смелият и умният... и  винаги побеждава лошите и спасява най-красивата, мила и добра принцеса, за да се оженят и сложат заедно точката след прекрасния happy end. Точка.

И те, милите сладурковци, какво да правят - идентифицират се с героите, и си искат своето, базирайки се на простата логика, че: „Тати е добър, щом е добър, значи е герой, щом е герой, значи е силен, щом е силен, значи ще победи, щом победи, значи ще има happy end, ерго- ще ми купи кукленска къща!". Пък после казваме, че децата били наивни.

Но още с първия училищен звънец ще получат и първите позивни, че нещата не са точно така, а щом напъпи пубертетът, като бонус към акнето, ще получат и първите си емоционални шамари, а веднага след като изкрещят 12 на бала ще се сдобият и с първия си житейски шут. Едните той ще ги изстреля високо в социалната стълбица, а другите в  задната уличка, но и на двете места „юнаци„ и „принцеси" да искаш и независимо къде са се озовали, всички страдат от стрес, наричайки живота поетично "...озъбено, свирепо куче...". И как няма да им се вижда такъв, като досега са възпитавани в идеята, че животът е една проста математическа логика, като 2 + 2 = 4 и то посредством образите на феи, рицари и пеперуди, пърхащи в розови облаци (така изглеждат илюстрациите в най-скъпата книга, която й купихме).

 Но дори да не харесвате детски книжки с розови корици, не е нужно да постъпвате, като баща ми, който вместо „Снежанка", вечер ме приспиваше с книгата, която чете в момента - ето така в изгрева на моето детство „прочетох" цялата световна класика. И какво от това.

По-интересен е случаят с моя съученик Сашко. Техните бяха преподаватели във ФМИ и вместо с тапети, бяха облепили стените в стаята му с картони с математически формули. И Сашко, още преди да научи азбуката, знаеше формули от висшата математика, а в „свободното си време" ходеше на кръжок по ракетомоделизъм, по информатика, шах-мат и прочие.

Вследствие на това: в първи клас Сашо решаваше уравнения с две неизвестни, в 10-ти клас спечели медал от световната олимпиада по математика и първата си среща по шах-мат с някакъв руски гросмайстор. Сашо стигна и по-далеч, спечели стипендия и влезе в Харвард. В момента работи в централата на „Майкрософт". Семеен е, с 1 дете.

Преди няколко години се видяхме с моя приятел от детинство, честно да ви кажа не изглеждаше много щастлив, иначе ведър и по американски сдържано усмихнат, а аз типично по български - угрижено ироничен. След няколко неформални питиета ми сподели, че в тийнейджърските му години от цялото това учене и тичане по кръжоци е забравил детската си мечта - да стане пилот, е то и аз не станах лекар, успокоих го аз, освен това е постигнал много. Тогава ми каза, че осъзнава напълно постиженията си, но цената е била неговото лично щастие и единственото, което го кара да бъде щастлив е синът му - неговият „Юнак". Е стигнахме до заветната дума, но за нея след малко.

Разказах ви историята за кукленската къща и за приятеля ми Сашо, не за да ви убеждавам, че приказките и учението са нещо лошо - напротив. Проблемът е съвсем друг. Няма значение дали по цял ден обливате с ласки и заливате с розова приказна боза вашия „питомец", или пък го мъкнете по всевъзможни уроци, курсове и спортни зали - каквото и да се случи след това с него, ако не се чувства щастлив, ще има пълното право да обвинява вас - защото сте го опитомили, защото сте му наложили своята представа за нещата, защото вие сте му казали кое е добро и въобще кое какво е, а нима вие знаете?! Преди известно време дъщеря ми влетя в хола и с тържествуваща усмивка ми каза „Тате,ела да ти покажа нещо". Не бях забелязал, че в ръцете си държеше маркер, но като влязох в спалнята, веднага забелязах какво бе направила с него - половината стена бе изподраскана с някакви неразбираеми завъртулки. И Пикасо би й завидял. Не се ядосах за тапета, но я попитах „Какво е това?", а тя почти възмутено ми отговори „Е,не виждаш ли?! - Коте!". Ето това ни е проблемът, че не виждаме котето, и дори не се опитваме да го видим. Ние много добре знаем, че това са някакви драсканици и веднага вземаме маркера от ръцете на децата си, за да им покажем как точно се рисува коте, по нашия начин, без въобще да ги питаме кой е техният. А еволюцията показва, че техният е по-добър. Всеки малчуган е един малък откривател, би било хубаво ние заедно с него да преоткриваме света, да сме просто съпричастни на неговите открития и когато открие топлата вода, да не бързаме да му казваме "Купи си бойлер", защото не знаем той КАК ще я стопли. Да стоплят водата по свой начин ги превръща в личности, а купуването на бойлер - в статистика. А ние искаме все пак да възпитаме личности, нали? И моля ви, на разчитайте за това на братя Грим, Шарл Перо и Андерсен - те не са вашата приказка - вашата приказка сте вие и малкият ви „Юнак" или „Принцеса". Приятно четене.

Автор: Краси Колев