„Мамо, мъчно ми е". Чух тези думи от 3-годишния си син. Признавам си, учудих се. Струва ми се твърде малък, за да изпитва и изобщо да осъзнава какво означава мъката. Попитах го за какво му е мъчно и той ми обясни, че просто се чувствал тъжен и иска да го погушкам. Зачудих се какво може да накара едно дете да изпита мъка. И все се надявах, че в големите щастливи семейства тези неща не се случват, нито рано, нито късно.

Замислих се... кога всъщност едно дете започва да усеща мъката? И помолих за компетентна помощ психолозите от център „Как да..."

Оказа се, че децата усещат такива емоции още от най-ранна възраст - кърмаческата. Като се има предвид, че всеки път, когато детето остане без майката, започва да плаче, то е явно, че нейното отсъствие му носи дискомфорт. С порастването и трупането на житейски опит мъникът започва да притежава способността да усеща липсата на предмети, хора (различни от най-близките) и да споделя, че му е мъчно за тях. За да създадем свят на детето, в който то да изпитва и разпознава емоциите, които го заливат ежедневно, то най-добре е ние да му обясняваме кога на човек му е радостно, мъчно, тъжно и защо. А за да се преминава през „тъгата„ по конструктивен начин, то нашата роля е съществена. Когато детето страда по загубата на нещо, е хубаво да му дадем възможност да потъжи, като му партнираме с обяснения и подкрепа. Това не означава да леем повече сълзи от неговите, но да му обясним, че и ние сме като него и всеки човек изпитва тъга понякога. Колкото по-големи стават хората, за толкова повече неща могат да тъжат. Ако днес има любимо само едно мече, утре ще има и една количка, след месец и една чанта и така нататък. А след години предметите остават на заден план и идва тъгата по хората, събитията, местата.

Хрумна ми, че той може да копира моето поведение, когато не съм скрила от него тъгата си по нещо. Дали е възможно?

Родителите предават емоционалната интелигентност на децата си. Ако в едно семейство няма значение дали ти се е счупила играчката, тя просто се изхвърля и се вади от шкафа друга, то в друго родителите обясняват на детето да бъде по-внимателно, да пази играчките, защото тази вече трябва да се изхвърли. Или ако вие не тъжите за роднини, които дълго време не виждате, то и детето ви ще възприеме този модел.

Аз тъжа. Всеки възрастен го прави. И аз, като много други родители, се опитвам да се скрия от децата си, когато съм тъжна, за да не ги натоварвам с негативни емоции. А дали това е правилно и най-вече - полезно за тях?

Мъката като чувство е позната на всеки и нейното значение най-вече е свързано с раздялата или загубата на нещо. Важно е децата да се запознаят с тази емоция под партнирането на родителите, за да могат да се адаптират лесно в реалността.

Ще се съглася с това, че е добре децата да се запознаят с мъката, за да могат да я преодоляват по-лесно в по-късен етап от живота си. Нали затова сме родители - за да ги подготвим за големия свят. Но, все пак се питам, как да им помогнем да преодолеят раздялата с нещо любимо по-лесно? Нали и за това сме родители.

Това е едно от най-големите изпитания за децата - раздялата. Тя е свързана с много емоции - тъга, яд, безпомощност... За да може по-лесно едно дете да приеме раздялата, то родителите трябва да изградят у него чувството за сигурност и самостоятелност. Сигурността при децата се изгражда чрез препратка към друг възрастен, а самостоятелността, се изгражда, за да може детето да бъде по-адаптивно и задоволявайки лесно потребностите си, да може да ви „пусне" без плач и страх.

Разсъжденията ми по темата продължават, въпреки обясненията на психолозите. Как да се справим на практика? Може би да намерим заместител на любимата вещ, човек, събитие или емоция?

Не е нужно да търсите заместител, ако подготвите детето за ситуацията, когато ще трябва да изхвърлите любимата играчка. Важно е да му се обясни защо се налага да се раздели с обичания предмет/човек и да се поднесе алтернатива, като се изтъкват всички положителни качества на алтернативния вариант. Ако става въпрос за играчка, то е хубаво да му обясните какво е довело до това да се налага да я изхвърлите и да му дадете друга играчка с обяснението, че не е като старата, но е хубава и забавна. Ако тъжи за баба си и трябва да оставите мъника при дядо, можете да му кажете, че баба ще се върне, но дотогава могат да играят с дядо на игри, на които с баба не могат.

Направих си няколко извода за мъката на моя син. На първо място не трябва да го лъжа за нищо, нито да измислям нереални истории, за да го „забаламосам". За него е полезно да изживее мъката като емоция, за да я преодолява впоследствие по-леко. Като всяка майка и аз се опитвам да предпазя мъника от лошата страна на живота, но като че ли не му правя услуга... И всъщност услугата се състои в това да му обяснявам. Да го запознавам с големия свят, като му разказвам и за своите емоции, и най-вече да се опитам той да разбере, че мъката е естествен аспект от човешката душа. Харесва ми обяснението, че благодарение на тъгата, можем да разберем какво е радост - в противен случай няма с какво да сравним щастието и няма как да му се насладим пълноценно.

Автор: Десислава Христозова
Консултанти: Цветелина Тодорова и Елена Дражева, психолози в център „Как да...", тел.: 0898223318