За вечните разправии между братчетата и сестричетата и как да решим проблема с тишината вкъщи без алуминиева дограма.

 Ревността и съперничеството

между децата са съвсем естествени. Психолозите твърдят - те са и необходими - защото тъкмо вкъщи малките се „каляват" за външния живот. Като си съперничат, те се доказват пред себе си и другите. При това обаче нерядко стигат до люти битки като от времето на Пуническите войни. Това често ни подвежда да мислим, че проблемите между тях са комай на живот и смърт.

Всъщност, ако оставим децата сами да решат спора и не се месим във взаимоотношенията им, ще забележим колко гъвкави са всъщност мъниците. Преди да се усетим, тe успяват да решат „безкръвно" проблема, следвайки своите си „вътрешни правила" и уговорки. За „непосветените" родители решаването на спора между тях ще остане загадка.

Ако пък ни се струва, че не можем да стоим край „ринга" и да наблюдаваме отстрани дали „мачът" е спортсменски (и кой кого ще тръшне първи на пода), ако решим да се включим в боя, трябва да внимаваме:

Като се месим в спора, не бива да заемаме страната само на едното дете, лишавайки другото от чувството за закрила, което му се полага. Независимо от това, кое дете смятаме за „виновното", трябва да направим лека забележка и на другото. Така създаваме атмосфера на справедливост и равнопоставеност пред свещения родителски гняв.

Родителите имаме склонността да закриляме по-малките си „пиленца". Без да си даваме сметка, това изгражда някои трайни черти в характера им:

у фаворизираното дете - чувството, че то е винаги право, а останалите са му длъжници. Капризност, склонност към мрънкане, оплакване и пасивна неспособност да се защити са другите качества, които застрашават мъника.

у „вечно виновното" дете може да се създаде трайно чувство за гняв, което да се трансформира в агресия към останалите или към себе си. Житейските позиции „Другите не са честни", „Те не ме обичат" и „Аз съм лош" са опасни капани на детството, които могат трайно да се настанят в съзнанието чак до зряла възраст и да нанесат поражения върху самооценката и взаимоотношенията му с близките.

За какво си съперничат

Причините за разправиите между малките братчета и сестричета са безкрайни като облаците в дъждовен ноемврийски ден. Практически всичко може да стане повод за люта битка: телевизорът, компютърът, мястото в колата, играчките, по-сочното парче пържола в чинията и най-вече... вниманието на мама.

Телевизорът/ компютърът - не оставяйте децата сами да решават кой кога и за колко дълго ще ползва тези благини на цивилизацията. Определете строг график за ползването им и изисквайте малчуганите да го спазват!

Мястото в колата - веднъж завинаги „разпределете" децата на задните седалки и им дайте да разберат, че решението е окончателно. Въвлечете и таткото в „експертната комисия" - да се произнесе и той (като ви подкрепи, естествено). Така, в делови и стегнат тон, без много обяснения, нещата - и децата - си отиват на мястото.

Играчките - това е територията, в която родителски крак не трябва да стъпва, дори и на пръсти! Не им се месете на малките кой с какво ще си играе. Когато играчката на баткото му е отнета, той има право да си я иска. Оставете ги сами да решат спора - тогава със сигурност играчката ще бъде върната обратно при законния й притежател. Баткото ще е доволен, а мъникът - макар и нацупен/ревящ/крещящ, раздаващ юмруци на всички страни, ще знае, че решението в крайна сметка е справедливо. Нерядко по-големият, като види, че Малчо е силно привлечен от някое негово притежание, използва случая двамата да се „менкат". След известно пазарене играчката е разменена за някое друго материално благо или допълнително време пред компютъра. Така всички са доволни, а двете деца, в крайна сметка, се научават да взаимодействат и решават сами споровете си.

Щом родителят трайно заеме ролята на „арбитър", той започва да застрашава естествените взаимоотношения на децата си. Когато знаят, че споровете им са чисто тяхна работа, мъниците някак успяват да изградят свои (строги!) вътрешни правила. А наличието на такива правила вече означава едно: Р-Е-Д (макар и не непременно Т-И-Ш-И-Н-А).

Разбира се, няма как в по-лютите спорове родителят да не се намеси. Такива са случаите, когато едното дете бие другото. Това е недопустимо. На децата трябва да им е ясно, че боят е опасен.

Да удариш не е игра, нито пък е смешно. Човешкото тяло има точки, които, дори при несилен удар могат да предизвикат смърт - такива места са нервните сплитове и диафрагмата. Без да се впускаме в подробности, трябва да обясним това на малките.

Абсолютно забранени трябва да бъдат ударите по главата и корема!

Според психолозите най-агресивни са децата между 7 и 12 години. Това е „периодът на връстниците", възрастта, когато те се включват в групи и групови игри. Времето между 1 и 7 клас се характеризира със силно изявено съперничество. Децата са твърде субективни и все още трудно могат да се поставят на мястото на връстниците си. Несигурни са във възможностите си, поради което постоянно се опитват да се доказват. Не са самокритични и рядко приемат, че грешат. Именно това е периодът, в който родителите, заедно с учителите, трябва да възпитават децата в етичност. В крайна сметка обаче, за усвояването на общоприетите норми и ценности ще помогне зараждащият се у тийнейджърите конформизъм - онова поведение, което ще е в унисон с нормите на групата и ще им донесе одобрението на т.нар. „значими други". В началния училищен период децата започват да се учат да живеят и играят с връстниците си. В замяна получават най-скъпото за тази възраст - приятелството.

Какво още не бива да правим:

Никога не сравнявайте децата си! НЕ коментирайте разликите в оценките, които получават в училище, или постиженията им. Не пестете добрите си думи и разумно критикувайте, когато мъниците го заслужават, но не правете това за сметка на другото дете в семейството! Така рожбите ви ще се чувстват по-сигурни и няма да изпитват невротична потребност постоянно да се доказват и изтъкват.

Караниците в семейството трябва да намалеят - не само тези между децата, но и разправиите между родителите. Няма как да изискваме от наследниците ни да бъдат разумни, етични, сдържани и по-толерантни едни към други, ако ние самите сме негативен модел за подражание. Когато все пак се случи двамата с таткото да „изпуснем парата", добре е да разговаряме с децата. Можем да им обясним, че човек не винаги успява да овладее гнева си. Неприятната разправия може да послужи за пример пред децата, колко неприятнна е караницата за всички останали.

Не наказвайте децата с учене! Така те ще приемат, че да учиш е по принцип нещо лошо и неприятно.

И накрая - приемете, че докато са „в гнездото" (до края на тежкия пубертет), децата ви ще се разправят помежду си - и с вас - за най-невероятни неща. Караниците между братята и сестрите са неизбежни също като данъците и новините в 7 вечерта.

Моят съвет на финала вероятно ще скандализира немалко майки-перфекционистки:

Мили родители, пуснете си пердето:

изчакайте търпеливо шумът у дома да премине - като грохота на отминаващата мотриса на метрото. С влудяващо непукистки, леко строг и делови вид направете своите стегнати забележки относно поведението на децата. Ако изказвате недоволство, включете в кратката реч и двамата юнака. След това покажете, че нямате никакво намерение да си разваляте деня и извадете млечния шоколад от хладилника. Настанете се удобно на дивана и се пригответе за своята минутка сладост. Voilá - сега и двете деца се умилкват край вас като котета. Само две блокчета от шоколадовата наслада и те ще замъркат: доволни и забравили, че истината се ражда в спора. Всъщност, точно в този момент истината има фин млечен вкус!

Автор: Надя Йончева