Общуването е процес на размяна на послания между минимум двама индивида. То може да бъде вербално или невербално, директно или индиректно, ефективно или неефективно, позитивно или негативно. Способността или неспособността за комуникация не се унаследява. Това умение се формира от момента на раждане на индивида и продължава през целия живот. Има деца, които не обичат или не предпочитат да говорят, особено с непознати. Те стоят винаги встрани от социалното обкръжение. Има и деца, които не спират да говорят. Те имат потребност да изкажат мнение за всяко съждение, което са чули и винаги се стремят да са в центъра на събитията. Тези два модела не са способност за общуване, а са форма на поведение, която детето заучава по подражание. За да може индивидът да се научи да общува, трябва родителите да са допринесли за развитие на триадата „Партньорство - подражание - реч" и детето да се мотивира да обменя послания. За съжаление, когато комуникацията е затруднена, съществува неврологична, психологична, сензорна или анатомична причина за това.

В този цикъл от статии ще представим първите стъпки, които родителите реализират в процеса на общуване с детето. Комуникацията в семейството до 12-я месец е процес, чрез който родителят демонстрира, а детето се научава по подражание да използва, създава и предава невербална и вербална информация. Посредством общуването родителите и детето определят правилата на ежедневните дейности, регламентират ролите си и се адаптират един към друг и към средата. В първата година от живота на детето основно родителите демонстрират комуникативни стратегии поради факта, че малкият човек тепърва се учи да общува и взаимодействието с близките се основава изцяло на подражаване на поведение. Бих искала да отбележа, че в немалко случаи в българските семейства се наблюдава стратегия, основана на допускането на реална или фиктивна безпомощност на детето, чрез подценяване на възможностите и изземане на функциите му. Доказателство за това са случаите на късно проговаряне на деца с родители с висока речева продукция. Много говорещите родители отнемат комуникативната възможност на детето, като му задават само затворени въпроси от рода: „Искаш ли да вземеш слона?". На детето се предоставя единствено възможност да потвърди или отрече, като по този начин му се формира модел на вербално общуване, сведен до еднословни изречения и не се оставя време за реакция от негова страна.

Друг важен фактор, свързан с развитие на комуникацията между родители и деца, е формирането на привързаност между тях. Привързаността се формира в процеса на взаимодействие и започва от родителя чрез невербални сигнали (прегръдка, поглед, докосване) и се превръща в система от взаимно регулирани послания (гушни ме, погледни ме, докосни ме).

Съществува особеност в приемането на комуникацията между родители и деца в нашата страна, породена от разбирането, че взаимодействието се осъществява предимно вербално в посока от възрастния към новороденото, с цел развитие на речта. Да прибавим и характерната за България особеност - ние предлагаме забранително и повелително поведение на децата си, вместо позитивна обратна връзка и провокативна манипулация за достигане и осъзнаване на определен вид комуникативна стратегия. Изреченията към детето звучат по-често така: или „Не пипай!" вместо „Попитай, преди да го пипнеш!". Обратно на разбирането, че общуването с новороденото започва с вербални сигнали, бих искала да отбележа, че първият контакт между майката и детето е невербален и представлява прегръдка, в която бебето за пръв път обръща глава по посока на майката, не защото я вижда, а защото я усеща чрез тактилните си канали. Бебето се ражда и в първата година и половина от живота си завършва развитието на нервната си система, чрез общуване с родителите и средата, в която живее, за да постигне интеграция между постъпващата по различните сетивни канали информация, за да се научи да обменя невербални и вербални послания, да изразява мисли и желания.

Автор: Нина Йорданова, логопед,
Терапевтичен и обучителен център „Пумпелина"