На пръв поглед те са обикновено семейство - мама, татко и мъниче на малко повече от годинка. На пръв поглед тя е просто една от онези жени, които майчинството възродява. На пръв поглед той е просто един от онези бащи, за които детето е най-голямата гордост. На пръв поглед то е едно от онези, които те убеждават в магията на живота.

Но пламъкът в очите и на тримата, магията на заедността им и озарението от светлината, която излъчват, ги правят различни. Защото Люси и Юли са чакали своя Ради повече от 10 години. Защото цели 120 месеца Люси е жадувала онзи миг, когато сладостта, която само бъдещата майка познава, ще огрее сърцето й. Защото 3400 нощи Юли е сънувал деня, когато ще узнае вестта, че ще става баща. И защото те не просто вярват в чудесата, а разчитат на тях, чудото се случва. Името му е Радослав. Защото раждането му е най-голямата радост в съвместния им живот. Защото всички сълзи от миналото постепенно пресъхват от усмивките на момченцето. Защото всички тревоги и болезнени въпроси заглъхват в глъчката на щастието.

Заразена от оптимизма и сиянието на семейство Ценови, разговарям с щастливите родители.

Кои са трите думи, с които можеш да опишеш състоянието си, когато разбра, че ще ставаш майка (баща)?

Люси: Щастие, паника и благодарност. Бях вече на 45 години и когато цикълът ми се забави, реших, че вече съм в критическата възраст и настъпва менопаузата. И все пак, в някакво тайно кътче на сърцето си таях надежда, че може пък и да съм бременна. Купих си тест за бременност и отидох на работа. Споделих с колежката ми и тя настоя веднага да проверя. Признавам, че месец преди това си по желах да ми се случи вълшебството да стана майка. И ето, че се случи!

Юли: Ще използвам малко повече думи. Спомням си, че когато съпругата ми довери тази дългоочаквана вест, си казах: „Защо толкова късно идват нещата при нас?". Оженихме се след като бяхме попрехвърлили 30-те години, чакахме дълго. Бях като замаян, но някак не толкова изненадан. Неописуемо и много дълбоко вълнение, смесени чувства, не може човек да го предаде с думи.

С какво те промени появата на Ради?

Люси: Станах по-отговорна и организирана. Със съпруга ми се грижим и за баща му, инвалид, имам много ангажименти. Освен това и моите родители са доста възрастни и болни хора, но радостта ни с бебето ме зарежда с енергия и се справям според силите си. Понякога се опасявам, че не съм перфектна майка, все пак вече съм и на възраст, но майчинството е изпитание и отговорност, не само огромно щастие.

Юли: Аз се вдетених повече. Работя на две места, често се връщам изтощен у дома, но когато видя нашето малко съкровище, благодаря на съдбата за това щастие. Ради сякаш расте с часове и след всяко дежурство ме изненадва с поредния си номер. Вечер не заспива преди и двамата с майка му да легнем от двете му страни. Толкова е прекрасен!

И двамата сте мечтали да станете родители. Откъде получавате информация за отглеждането и възпитанието на детето?

Люси: Убедих се, че самото дете е най-добрият учител. То ме „води" в отглеждането, то ми дава своите тайни знаци, които само аз умея да разгадавам. В помощ са моите приятелки, педиатри, книгите. Определена заслуга има и вашето списание „Кенгуру". То наистина е пътеводител на родителя.

Какво бихте посъветвали родителските двойки, които имат вашия проблем?

Люси и Юли: Да живеят живота си като удивителна, а не като въпросителна. Да не униват, да създават връзки само с положителни хора. Да направят опит да настроят психиката си на позитивна вълна и да вярват в чудесата!

Разговорът проведе: Албена Цветкова