Драмата на българските институции за отглеждане на деца продължи да се разиграва и през март. Няколко дни, след като дете падна от сградата на ДДЛРГ „Петко Славейков" - София, друго от същата институция постъпи в „Пирогов" след побой, а казусът „Могилино" все още вълнуваше света, България бе разтърсена от още един „инцидент". Този път действието се разигра в град Трън.

ФАКТИТЕ 

Домът за деца, лишени от родителска грижа в гр. Трън бе белязан от поредната трагедия, след като на 12 март 15 - годишната Лиляна бе убита на място през междучасието. 67-годишният криминално проявен извършител Асен Илиев стрелял със законно притежавана ловна пушка, след което се самоубил. При стрелбата пострадват още 12 - годишният Емил и 15 - годишната Клара, които за щастие, се отървават с по-леки наранявания (Клара е с огнестрелна рана в лявата китка, а Емил е ранен в дясното рамо) и се лекуват в Пернишката болница.

Извършителят е осъждан за изнасилване и е обвинен за второ сексуално посегателство на дете от Дома. Той се е целил в Клара, но под куршумите му са попаднали и другите две деца. За едно от тях това се оказва фатално. Възпитаниците на Дома обвиняват Клара за случилото се.  И двете момичета са били свидетели по делата срещу убиеца.

РЕАКЦИЯТА

Буквално за минути злощастният инцидент стана известен и шокира обществото... медии и представители на различни институции хукнаха да научат подробности и да видят въпросния Дом... някои от които за първи път!

Правителството се закани да затегне контрола чрез законодателни мерки в домовете след зачестилите в тях инциденти. По случая се създаде специална работна група.

ВЕРСИИТЕ

Първоначалната информация, че убиецът е бивш възпитател от Дома бе опровергана. Появи се и неясен мотив за деянието. Заваляха куп версии - от педофилия до проституция, от насилие до поддържане на приятелски отношения с извършителя, от ревност до отмъщение. Името на друг мъж - Никола Динев, бивш възпитател от Дома, също бе спрягано в публичното пространство. За него се твърдеше, че също е имал сексуални отношения с деца от институцията в Трън. Няколко дни преди трагедията жертвите били заплашвани с убийство от извършителя...

... Отново се изгубихме в подробностите и се втурнахме да търсим истината.

На бял свят лъснаха нечувани (както обикновено!) детайли за предисторията на случката. Обърна се внимание и на условията на живот в Дома (или по-скоро липсата на такива). Стана ясно, че предписанието на Агенцията за закрила на детето Домът да бъде закрит отпреди година все още не е изпълнено. Появиха се мътни истории за съмнителни отношения между възпитатели и възпитаници. Научихме, че днес да си чистачка, а утре  - педагог е напълно възможно. Разбрахме, че да живееш в институция за отглеждане на деца без родителска грижа е изключително сериозно изпитание.

СПЕКУЛАЦИИТЕ

Онова, което се изписа и изприказва за трагедията, е меко казано, смущаващо. Версията, че случилото се е любовна драма хвърля в недоумение! Сякаш става дума за някакъв битов скандал. Не се вижда същината на проблема. А той наистина е сериозен. Какво ли ще стане, ако убийствата на деца станат ежедневие?

Нелекувани болести, нелепи съдби и нечовешки условия на живот грозят децата от Дома. А най-лошото е, че те дори не познават друг свят. Защото са виждали само този...

... И тук за пореден път тайно се прокрадва въпросът: трябва ли да се случи нещо ужасно като смъртта на едно дете, за да обърнем внимание на проблемите, които тлеят от години? Трябва ли да свикваме с подобни новини и да ги приемаме като част от живота, смятайки че няма застраховани? Трябва ли да наричаме „злощастен инцидент" преднамерено убийство, предшествано от заплахи и сексуален тормоз? Трябва ли да приемаме насериозно сигналите и да спазваме предписанията, когато вече е късно? Когато се е случило нещо непоправимо... има ли предприета мярка пост фактум, която може да върне един изгубен живот? Няма как да не си зададем до болка познатия въпрос: щеше ли някой да знае за този дом, ако това не се беше случило? И каква е цената на това да бъдем отговорни - към себе си, към другите, към обществото и най-вече - към децата. Към онези деца, които имат само нас и без НАШАТА ПОДКРЕПА са загубени.

Интересно как непрестанно действа механизмът на прехвърляне на вината върху жертвата... още малко и ще излезе, че децата сами си просят да ги убиват! Нима те са избрали да живеят по този начин? А дори да са, нали затова сме ние, възрастните, за да им покажем, че не това е верният път?! Нали ние сме примерът, който трябва да следват?...

                       Какво се случва в българските Домове?

                                                          Защо на нас, защо сега?

 Кой може да спре трагедиите?

                                                        Кои са виновните?

Докога ще търпим?

                                       Какво можем да направим?

Днес убийството на детето е тема номер едно. Утре ще бъде забравено. Така, както бяха забравени и другите „инциденти", както ще стане и със следващите, които ще продължават да се случват. И ние ще продължаваме да ги подминаваме. И да не сме виновни. А най-лошото е, че все сме учудени. Питаме се: „Откъде ни дойде на главата?"и цъкаме с възмущение. Правим от това тема на разговор, която разпалва страстите, подтиква ни към разсъждения и ангажира вниманието ни за ден-два, а после се заменя от друга, нова случка, която ни води към нови размисли... Накрая вдигаме безпомощно рамене и обобщаваме: „Такава ни е държавата!", наругаваме управниците и ни олеква. Бързо забравяме... До следващия път!

Автор: Наталия Градинарова
Със съдействието на: Гергана Пожарски,
Движение на българските майки