Детска психология

Без дом

Какво означава домът? Сигурност, топлина, уют, семейство, закрила... Всяко дете се нуждае от тях. Но не всяко дете ги има. За някои деца всеки ден е борба за оцеляване. Те не плачат пред лъскавите витрини за поредната играчка, защото и да го правят, няма

Без дом

Какво означава домът? Сигурност, топлина, уют, семейство, закрила... Всяко дете се нуждае от тях. Но не всяко дете ги има. За някои деца всеки ден е борба за оцеляване. Те не плачат пред лъскавите витрини за поредната играчка, защото и да го правят, няма кой да ги чуе. Вместо това са принудени да се борят с глад, студ и мизерия, да търсят подслон и храна непрестанно. Тези деца не смеят и да си помислят за нещо повече. Те не хленчат, не се глезят, не тормозят родителите си с постоянните си капризи и не се оплакват. Защото са САМИ... това са децата НА УЛИЦАТА.

За тях домът е фантазия, непостижима реалност. Те не могат да намерят пътя към вкъщи, защото за тези деца понятието „вкъщи" не съществува.

Отново е ден. За някои - ден като всички останали - за мързелуване, за игра, за забавления, за семейни разходки и още куп развлечения. За 6 - годишния Петър, обаче отново е ден за оцеляване. Днес той отново трябва да обходи района и да разчита на благосклонността на минувачите. Макар и само на 6 г., Петърчо добре знае да преценява хората. С един единствен поглед той много точно може да определи колко пари ще „изкара" от лелката с коженото палто или от чичкото с лъскавия костюм... достатъчно е само да пусне в действие чара си. Вярно, че може и да го нахокат. Впрочем, случва му се често. Почти ежедневно. Може дори да го набият... да, улицата крие много опасности. Но Петърчо и с тях е свикнал. Дали се страхува? Разбира се. Но страхът е единственият му приятел. Той го пази и го закриля, подсказва му кога да бяга и доста пъти му е спасявал кожата. Затова малкият Петърчо му е благодарен. Благодарен е и на всички онези, които са се смилили над детската му душа и са му подхвърлили някой друг залък или са го погалили по главата в пристъп на родителска нежност, или просто са го погледнали съчувствено. Но дали съчувствието топли в мразовитите зимни нощи, когато няма къде да се подслони? Е, поне споменът за него помага, докато си сгушен в някой закътан ъгъл... тогава можеш да мечтаеш. А мечтите на детето на улицата са много простички: пред очите на Петърчо изникват приказни картини със семейни сбирки в добре отоплена стая, на сухо и сигурно място... където мама и татко весело разказват любими истории за любими герои... всичко е така топло и приятно... дали е сън или реалност? Петърчо не е много сигурен. Само скованите му от студа крачета и къркоренето в стомаха му подсказват, че всъщност топлата стая е само в детските му фантазии, а действителността го удря по челото със своята жестокост. И в главата му изниква една единствена мисъл: „Отново съм сам, НА УЛИЦАТА!"...

Петърчо е само едно от многото деца, които живеят на улицата. За тях почти не се говори. Те са изоставени, лишени от родителска грижа. Част от тях се настаняват в Домове за временно настаняване, приюти, Дневни центрове или други институции. Правят се опити да бъдат приобщени, адаптирани, ресоциализирани. За тях се грижат социални работници, които работят „на терен" - осъществяват първоначален контакт, изграждат доверие, помагат, настаняват, връщат ги в домовете, ако избягат, отново и отново...

Мислим ли за тези деца и грижа ли ни е какво ще им се случи? Дали ще оцелеят и утре, дали ще се намери някой, който да ги нахрани, подслони, да им покаже, че на този свят има и добро... в какво ли вярват те? Дали смятат, че това, което им се случва, е изпитание  или че Бог ги наказва по някаква причина? Дали се чувстват виновни за това, че са изоставени и че никой не ги обича... бездомните деца са като кученцата: гледат те с надежда право в очите и вярват, че могат да събудят доброто у теб. Дали малките Гавроши осъзнават какво им се случва или нямат време да мислят, защото трябва да ДЕЙСТВАТ? Дали днешните невинни създания няма да са утрешни престъпници, наркомани или проститутки? Дали животът на улицата няма да направи от тях поредните отритнати от обществото маргинали? Измет ли са те или хора, които се нуждаят от помощ? Дали днешните престъпници не са били вчерашни Гаврошчета, бродещи по улиците в търсене на своето СПАСЕНИЕ и борещи се за собственото си ОЦЕЛЯВАНЕ?

Дали носим в сърцата си болката за тези деца, които макар и раздърпани, мръсни и неуки, си остават НАШИТЕ ДЕЦА? Дали ако им подадем ръка днес, утре те ще получат шанса да бъдат достойни хора?

Въпросите са много. Отговорите липсват. Фактите говорят. Улицата е страшна. Тя крие множество

ОПАСНОСТИ:

Всеки ден децата на улицата са изправени пред:

ЛИПСАТА НА ДОМ

Много от тях обитават някакви подобия на жилища и имат семейства, но прекарват по-голямата част от времето в скитане.

ГЛАД

За да се изхранят, има няколко основни начина: те просят, събират отпадъци, мият стъклата на колите, крадат, продават най-различни неща, проституират. Гладът и мизерията ги тласка към криминални прояви.

СТУД

Някои се справят с проблема със студа като посещават Дневните центрове, където поне за малко забравят за суровата зима. После... отново са на улицата...

МИЗЕРИЯ

Мизерията е неизменна част от живота на уличните деца. Те живеят в нечовешки условия, при които е трудно да си представим, че някой би оцелял... още по-трудно ни е да повярваме, когато става дума за едно дете.

СТРАХ

Страхът е тяхната защита. Той ги пази от опасностите и им подсказва на кого да се доверят.

САМОТА/ИЗОЛАЦИЯ

В повечето случаи децата на улицата се движат на групи, имат изградена собствена мрежа и някакъв вид йерархия. Сред тях винаги има по-големи, които ги закрилят. Въпреки това, на тези деца им липсва семейната среда, нормалното човешко общуване и това ги прави изолирани.

Те често са подложени на:

НАСИЛИЕ

Уличните деца често са обект на насилие. Понякога от самите си родители, които ги принуждават да просят или крадат и упражняват физическо насилие над тях, ако не са си свършили „работата".

Тези деца са застрашени от всички форми на насилие, тъй като са много уязвими.

ЕКСПЛОАТАЦИЯ

Едно дете лесно може да бъде експлоатирано и манипулирано. Независимо какви защити си е изградило, то продължава да бъде дете.

ДИСКРИМИНАЦИЯ

Расова дискриминация, отвращение или безразличие... понякога гледката на тези деца предизвиква у нас чувство на гняв и срам... на тези деца се гледа като на обречени, ненужни и те са тежест за обществото. Всеки е загрижен за собствените си проблеми. А проблемите на децата на улицата са нещо, за което предпочитаме да не говорим.

СТАТИСТИКАТА

Повечето от децата и юношите на улицата в България са от ромски произход, от семейства на безработни родители, ниско образовани, живеещи в крайно бедни условия - в гетата или в изоставени къщи, често изпращани от родителите си да търсят средства за препитание. Упражняват тежки форми на труд, нямат документи за самоличност. Голяма част от тях не посещават или са отпаднали от училище.

По-голямата част от децата на улицата са в големите градове. По последни данни в София те са 129. От стартирането на проекта „Мобилна работа на терен с деца на улицата" на Сдружение „Деца и юноши" през октомври 2006 г. са регистрирани над 150 деца. Цифрата на децата на улицата за цялата страна през изминалата година е още по-стряскаща - 600.

МЕРКИТЕ

Работата на улицата се изпълнява от екипи от наблюдатели от ОЗД (Отделите за закрила на детето), които са част от АСП (Агенцията за социално подпомагане), Полицията и ДАЗД.

Ако едно дете е обвинено в извършването на противообществена проява, то може да бъде настанено от полицията в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни за 24 часа, както и да бъде регистрирано в Детска педагогическа стая. Със съдебно решение може да бъде настанено в СПИ (Социално - педагогически интернат) или ВУИ (Възпитателно училище - интернат).

Друга възможност е децата на улицата да получат достъп до дневни центрове и приюти, в които могат да отидат по собствено желание. В момента в по-големите градове на страната има седем 24 - часови приюта и 5 центъра за деца на улицата, от които един е под ръководството на МТСП (Министерството на труда и социалната политика. Останалите 11 се управляват от НПО (неправителствени организации), които осъществяват работа на терен и предоставят:

ХРАНА

МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ

ДРЕХИ

РАЗВЛЕЧЕНИЯ

ОБУЧЕНИЕ

Социалните работници работят по двойки или в групи от трима или четирима, ако ситуацията го изисква. Екипната работа е необходима, заради сигурността и за да се проверява получената информация. Работата на улицата включва: наблюдение, изграждане на доверие, оценка на потребностите и ресурсите, улично образование, консултиране.

КОЙ Е ОТГОВОРЕН ЗА ТОВА, ЧЕ ДЕЦАТА НИ СА НА ПЪТЯ?

Отговорността е всеобща. Виновните могат да се търсят в лицето на родителите, на институциите, на държавното управление... на цялото общество. Най-страшното отношение към тези деца е безразличието - липсата на реакция и интерес към тяхната съдба.

КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРОМЕНИ? ОТ КОГО ЗАВИСИ?

В системата ни съществуват редица административни спънки, от които, за съжаление, зависи съдбата на тези деца. Според специалистите има липса на единомислие и координация между институциите, законодателни проблеми, недостатъчна мотивация и съпричастност към проблемите.

КАК ДА СЕ ПОГРИЖИМ ЗА ДЕТЕ НА УЛИЦАТА?

Ако искате да помогнете на бездомно дете, което смятате, че е в беда, можете да го направите като подадете сигнал на горещия тел. 0700 19559 на Сдружение „Деца и юноши".

Мнението на специалистите:

Мариана Писарска, изпълнителен директор на Сдружение „Деца и юноши":

„Работата с децата на улицата е много трудна, а резултатите се постигат бавно. Нашите мобилни екипи са преминали през специално обучение, за да извършват тази работа и въпреки това се изискват много усилия и постоянство, за да има резултат. Да накараш едно дете да дойде в Дневния център или да бъде заведено в друга институция не винаги е лесно, тъй като то е свикнало с уличния начин на живот. Задача на социалния работник е да спечели доверието му и да положи необходимите грижи за това дете. Процесът е наистина много труден. За да вършиш тази работа, е нужно много повече от това да работиш. Трябва да си лично ангажиран към съдбата на тези деца.

Когато едно дете е на улицата, няма друг начин за действие, освен настаняването в институция. Дори да бъде заведено в Дом за временно настаняване, след 3 месеца то отново трябва да бъде преместено в друга институция, което просто отлага решаването на проблема във времето. Но това не е решение. Решението е наистина да се погрижим за детето. Да го вземеш, да го заведеш в институцията и да го оставиш там да се слее с тълпа от стотици като него, обаче не е грижа за това дете, защото то има нужда да се адаптира. Трябва да му се обръща внимание. Иначе рано или късно отново ще се попадне на улицата...

Трудно е да се каже, че уличните деца имат детство. Те нямат обичайните занимания на техните връстници. Всеки ден са изправени пред проблема за собственото си оцеляване, а това ги кара да пораснат много бързо. Принудени са. Затова поведението и навиците им са съвсем различни, психичните им нагласи - също. Тези деца са във висок риск, с множество проблеми. Затова е трудно да бъдат осиновени или да попаднат в приемни семейства. Как можеш да убедиш едно семейство, което вече е отгледало децата си, да се грижи за дете от ромски произход, което е свикнало да краде, няма никакви хигиенни навици и е правило какво ли не, за да оцелее? Никой не иска да поема такава отговорност.

Съдбата на тези деца е много жестока. Понякога те нямат шанса да се измъкнат от уличния живот само заради цвета на кожата си. Никой не ги иска. Те са отритнати от обществото. Нашето общество не обича да мисли и говори за тях. По-лесно е да ги подминем, сякаш не съществуват. Има талантливи деца, с потенциал, който се пропилява. Те не могат да го развият, защото не им е даден шанс. Затова много от тях попадат в затвора, стават жертви на наркоманията и обричат и децата си на същото".

Ивайло Йосифов, социален работник „на терен" в Сдружение „Деца и юноши" и консултант в сдружение „АНО":

„Има няколко групи деца на улицата: деца, които работят на улицата, но имат домове или нещо, наподобяващо дом; деца, които предимно скитат, но от време на време се прибират някъде при роднините/близките си, с които поддържат някаква връзка, такива, които са абсолютно сами и нямат дом или избягали от институциите.

Голяма част от тях са били настанявани в институции и по някаква причина отново са се оказали на улицата. Когато са свикнали да живеят по определен начин и бъдат настанени в друга, чужда за тях среда, те често искат да се върнат към стария, ужасен, но познат начин на живот, който им дава измамното усещане за сигурност.

Парадоксално децата на улицата не се чувстват застрашени. Напротив, те се чувстват много по-сигурни и от самите нас, защото тях ги „пазят големите батковци".

Как посрещат нас, социалните работници? Понякога с недоверие, друг път - с интерес. Колкото са по-малки децата, толкова по-склонни са да разговарят с нас. Важно е и как ще подходиш. Подходът ни е индивидуален, в зависимост от това до колко детето е готово да разговаря с нас. Това се усеща още в първите минути. Ако усетим, че не желае контакт с нашия екип, не се натрапваме и не настояваме. Отдръпваме се и след известно време правим втори опит. Въпросът е не да го заведеш, където искаш на всяка цена, а да спечелиш доверието му постепенно, да го убедиш, че си добър човек, който иска да му помогне и наистина е загрижен за него.

Понякога ни искат пари, но не им даваме. Не е това начинът. Да дадеш нещо наготово не е най-добрият вариант и не винаги е услуга за нуждаещия се. Много добронамерени хора подхвърлят пари на бездомните и смятат, че са направили нещо добро. Но това само поощрява този тип поведение: „Поискай и ще ти се даде". И децата продължават по стария лесен и удобен начин. Когато пораснат, им е много трудно да си намерят работа. Не им се чака по цял месец, за да получат заплата. Много по-лесно е да си набавиш, каквото ти е необходимо на момента.

Как да им помогнем? Ако всеки от нас мисли за тях поне по една минута на ден, значи обществото го е грижа. И ако някой иска да помогне, той може да го направи като се обади на специализираните Центрове, които се занимават с това. Няма лошо в това да помогнеш лично, но не винаги е най-доброто. Да се отървеш от старите дрехи от гардероба и ги занесеш в някой Дом не е помощ. Добре е, когато помагаме, да оказваме реална помощ".

Аделина Иванова, психолог в Дневен младежки център „16+" и член на УС на Асоциация „Дете и пространство", България:

„Когато едно дете е на улицата и постоянно вижда как хората се обличат по определен начин, то иска да е като тях и започва да търси начини да се сдобие с желаното. Това е нагласа, която се променя изключително трудно. Така, както и трудно могат да се променят негативните нагласи на обществото към тези деца.

Проблемът идва от това, че смятаме за безсмислено да полагаме каквито и да било грижи, тъй като сами не бихме могли да постигнем нищо. Крайно време е да променим тези нагласи и да разберем, че ако всеки от нас допринесе с нещо малко за подобряване на ситуацията, това наистина може да доведе до сериозна промяна. Чувството на безпомощност, с което сме свикнали да живеем, ни пречи да направим нещо, за да разрешим проблемите.

Проблемът с децата на улицата не е само на бездомните и на неправителствените организации. Той е проблем на всички нас, защото всички сме потърпевши. Безразличието към тези деца води до последици за цялото общество: кражби, престъпления, насилие... това засяга ВСИЧКИ. Затова не бива да смятаме, че проблемът нас не ни засяга, а заедно да търсим начини за разрешаването му".

Адриан Апостолов, социален работник в Институт по социални дейности и практики" - София:

„Деца на улицата" вероятно е термин, който се използва, за да се нарекат децата, трайно или частично откъснати от семейството си, а в случаите, когато те нямат такова - избягалите от институцията, в която са били настанени. Жестоката реалност е, че много често те стават жертва на скинари или други недобронамерени хора и за по-безопасно спят през деня и трудно се разпознава на каква възраст и от какъв пол са. Широката общественост е малко запозната с проблема и предполагам, че голяма част от хората, които случайно попадат на тези деца, изпитват много колебания и си задават различни въпроси. Обикновено искат да помогнат и им дават стотинки, купуват баничка или им казват „ходи на училище" и т. н. Мисля, че начинът да помогнем е първо да се информираме и да научим повече за тези деца, да разберем в каква всъщност ситуация са те. Нека просто отделим малко време, за да потърсим отговори на въпросите, които си задаваме и тогава ще открием отговори и на въпроси, които изобщо не сме си задавали".   

Всяко дете има право на ЖИВОТ.

Всяко дете има право на ЗАКРИЛА.

Всяко дете има право на ОБРАЗОВАНИЕ.

Всяко дете има право на ШАНС.

Всяко дете има право ДА БЪДЕ ОБИЧАНО!

ЦЕНТРОВЕ, ПРИЮТИ И ДОМОВЕ ЗА РАБОТА С ДЕЦА НА УЛИЦАТА В СТРАНАТА:

Дом за временно настаняване

на деца от 3 до 18 години

„Вяра, Надежда и Любов" - София

жк "Надежда - 2", ул."Свободна" № 30,

тел. 02/9360011 (към Столична община)

 
Дневен младежки център "16+"

към Сдружение „Деца и юноши" - София

ул."Боян Магесник" № 2, тел./факс: 02/ 9461156 тел.: 02/9461325

(към Сдружение "Деца и юноши")

 
Приют за безнадзорни деца - Габрово

ул."Тракия" № 3,тел. 066/24866 (към БЧК)

 

Приют за безнадзорни деца - Русе

ж.к. "Възраждане", ул."Битоля" № 1А,

тел. 082/845501 (към БЧК)

 
Дневен център за социална интеграция - Сливен

ул."Хадживълкова" № 82, тел. 044/22754 (към БЧК)

 
Дом "Гаврош"-Варна

ул."Войнишка" № 3А,

(към сдружение "Гаврош")

 
Дом "Ронкали"-Бургас

ул."Ал. Батенберг" 1, тел. 056/846239

Приют за малолетни и непълнолетни

безнадзорни деца "Майка Тереза"-Пловдив

бул."Коматевско шосе" № 1, тел. 032/673521

 
Дневен център за социална интеграция -Добрич

ул."Г. Бенковски" 12, тел. 058/25472 (към БЧК)

 
Сдружение "Шанс и закрила" - Хасково

тел. 038/624957

 
Дом "Деца в беда"-Пазарджик

ул."Дунав" 46, тел. 034/447140

 

 

Автор: Наталия Градинарова
Със съдействието на: Сдружение „Деца и юноши", ДМЦ „16+", Сдружение „АНО", ИСДП-София

 

 

Сподели: