Филипините – рецепта за щастие

Да стягаме куфарите за път, не е ли това един от най-хубавите моменти в живота ни и кой от нас не би го сравнил с вълнението да се запознаем с музикална звезда или да скочим с парашут. Тези изживявания хранят фантазията ни и усета за щастие всеки път, ког

Да стягаме куфарите за път, не е ли това един от най-хубавите моменти в живота ни и кой от нас не би го сравнил с вълнението да се запознаем с музикална звезда или да скочим с парашут. Тези изживявания хранят фантазията ни и усета за щастие всеки път, когато ги разказваме отново и отново. 

Подобно приключение, пълно с неочаквани събития и обещана екзотика, ни беше гарантирано, когато върху куфарите ни за дълги разстояния

 сложиха печат София - Манила,

столицата на Филипините. И въпреки че дистанцията е само 9517 километра, пътуването до тази неземна красота ни отне два дни и седемнадесет часа, повечето от тях прекарани върху панга в Тихия океан или карoсерията на камион, който се движеше по нещо като остатъци от асфалтов път с двадесет до тридесет километра в час. Гледката беше омайваща, но с часове не се променяше - оризови полета, палмови плантации, биволи и много дъжд. И след време очите ни свикваха с хилядите нюанси на синьо и зелено от океана или джунглата. Звуците, които идваха от там, бяха далеч по-разнообразни.

И след като преминахме през задължителните имунизации срещу жълта треска, коремен тиф и хепатит, стискахме в джоба си антималарийни таблетки с надеждата, че никоя змия или комар няма да ни ухапят и този път.

Тук природата е крайно агресивна към изнежените човешки страхове на посетителите от „модерните" континенти с разнообразието си от отровни животни, дървета и насекоми, които по правило са

колкото по-красиви,

толкова по-смъртоносни.

Много често се касаеше за време от три до четири секунди и затова местните считаха за свой дълг първо да ни запознаят със змията, която наричаха „три стъпки" и която срещахме буквално навсякъде. Името й идваше от силната отрова, която пуска в тялото на човек след ухапване. Има право на три стъпки най-много и... умира. Местните приемат, че това е просто късмет, в случая много лош късмет, и продължават да бродят из джунглата боси. Ние се въоръжавахме с високи твърди обувки, тропахме шумно, за да плашим всичко пълзящо, а някои от нас дори отправяха обещания, че ще спрат цигарите или алкохола, ако излязат живи от тази суша. А океанът беше изпълнен с много повече рискове.

Вероятно това са част от неподозираните до тогава причини, заради които не разпознаваме филипинските острови като най-екзотичната дестинация за онези, жадуващи

слънце, райски плажове и бял пясък

далеч от дома. А именно това има тук в изобилие. Красота, която спира дъха, която насълзява очите и носи онова приказно усещане, че се намираме в пощенска картичка с палма, бряг и залез на нея. И само неспирните крясъци на островните маймуни ни напомняха, че всичко това е истина, не е сън и ние някак вкупом сме попаднали в рая.

Нарекохме това място „на края на света", а самите филипинци твърдяха, че тук е центърът на света и имаха две неоспорими доказателства - вулканът Майон и нестихващите урагани, които се извиваха над седемдесет и двете хиляди острова на Филипинския архипелаг.

Вероятно толкова много са и легендите, които се разказваха по тези земи, и ако вечер се случваше да чуем далечна песен от устата на някой възрастен филипинец, потъвахме в напълно различен свят. Местните хора вярват в отвъдното и в нишката, която свързва телата и душите им, и дори техния фолклор разказва за духове на жени и кучета, които предизвестяват смъртта, за природни събития, по които се тълкува за раждане на дете или за добра реколта от ориз. И когато някой пееше на този неразбираем език, ни побиваха тръпки, защото в тъмното всичко оживяваше. И защото

в Азия човешкият живот не значи нищо.

И когато все пак успя да премине първоначалната ни еуфория от красота и страх, нали всичко на островите хапеше, остана истинското удоволствие - да се потопим сред хората в природата, да гостуваме на някое семейство и да опитаме прясна риба тон с листа от кокос и ориз.

Да стигнем до там обаче също беше твърде опасно. Въжени или дървени мостове над пропасти от камъни и вълни ни водеха към обикновено рибарско село. Мостовете пукаха от тежестта на килограмите ни, които в сравнение с ръста на филипинците бяха поне двойни.

В селото се превърнахме в истинска атракция. За момент ние станахме екзотичната страна - така нелогично бели, руси и къдрави. Една възрастна филипинка ми каза, че

за първи път в живота си вижда бяла жена,

и пипаше в недоумение косата ми. И така през двадесет и първи век тук още нямаше ток, вода и телевизия, а фотоапаратите бяха истинско изумление за местните деца.

Запознахме се с Липо. Изглеждаше на двадесет и четири години, оказа се, че е на четирдесет и две. Имаше трета съпруга и седем деца. Живееха в къща от дървени пръчки, бананови листа и кал. За обяд разполагаха общо с една сварена риба и купа ориз. Трябваше да я разделят на девет, разделиха я на дванадесет порции, за да нахранят и нас. Докато ядях полагащата ми се риба с големина на кибритена кутия, си мислех за бедността, която не познавах истински до този момент, но седем чифта детски любопитни очи се надпреварваха да се смееят срещу мен. И някак нелогично излъчваха истинско щастие. Тези хора

нямаха нищо друго освен усмивки.

Възможно ли е това?

На тръгване спонтанно събрахме джобните си пари, около 50 долара и отидохме до единствения магазин в селото. Изкупихме всичко в него за сумата от 28 долара - три чувала с брашно и захар, няколко кутии сладки бисквити и пакети кафе. За първи път видяхме еднократни дози от паста за зъби и прах за пране. Вероятно те се купуваха само при специални случаи.

След нас магазинът затвори. Занесохме храната в къщата на новите ни приятели и с техните благодарности и усмивки тръгнахме по обратния път от въжета и мостове през джунглата и докато маймуните се предупреждаваха едни други за нашето присъствие и вярвахме, че с крясъците си гонят и змиите по-далеч от нас, си мислех за подаръка, който получихме днес - една безпогрешна филипинска рецепта за щастие, която ще споделя и с вас - щастието е просто избор да бъдеш щастлив. И тогава всичко е възможно, дори и да се намираш „на края на света".

Автор: Мими Дамянова

Сподели: