Родителска практика

Фондация „Макове за Мери”

... за правото да скърбиш

Фондация „Макове за Мери”

Странно е как родителството ни държи отговорни и милеещи не само за собствените ни деца. Списание „Кенгуру" стартира нова рубрика - формации, организирани от родители за родители и деца. Някои от тях помагат на деца в неравностойно положение, други се борят за социалното положение на всички нас, родителите, за да можем да отглеждаме децата си в по-добри условия. Трети искат въвеждане на добри практики в детското и майчиното здравеопазване.

Фондация „Макове за Мери" е създадена от д-р Бояна Петкова - педиатър и родител

Разкажете ми вашата лична история.

През ноември миналата година разбрахме, че чакаме второто си бебе. Тя беше планирано дете и за разлика от сестра си, която сега е на 4 години, не стана от първия път. Въпреки голямата си радост този път бях притеснена за бременността. Много боледувах, но не спрях да ходя на работа в педиатрията (София), което може би се оказа фатално. Няколко дни преди втората фетална морфология в 20 г. с. с любимия най-после започнахме да говорим за раждането. Избрахме й име - Мерием. Мери.

В деня на прегледа не можех да си намеря място. Никога няма да забравя момента, в който лекарят спря весело да говори и се вгледа в екрана на ехографа. После си придърпа стола и безмълвно започна да оглежда малкото й сърчице отново и отново. С мъжа ми се спогледахме, знаейки, че това мълчание не означава нищо добро... Накрая дойде и присъдата „това сърце е много голямо" и аз усетих как пропадам.

Последваха три седмици на бързооборотни емоции - от надежда до ужас. Една част от мен си даваше сметка, че дните ни са преброени и се опитваше да натъпче в тях колкото се може повече живот - кино, вечери за двама (трима), джаз концерти... трябваше да ни стигнат спомените „за цял живот".

Не мога да кажа, че някой от лекарите, с които се срещахме, ни помогна. Те диагностицираха проблема, но не проявяваха интерес. Не знам колко пъти чух, че съм „млада и ще си направим друго".

На 1 април започнах да повръщам и... не спрях. Приеха ме в болница. Препоръчаха ми да ме „оперират от бебе", за да решим проблема окончателно. Моето състояние се влошаваше, но още не бях готова да я пусна. Преведоха ме в друга болница, после в трета. Съдбата ни запозна с човека, който единствен пое отговорност - д-р Виолета Стратиева. Състоянието на Мери се влошаваше, знаехме, че шансовете са нищожни. Сърчицето й не издържа. Индуцирахме раждане. Мери се роди мъртва в ръцете й на 12 април в 21:30 ч.

Помолих да ми я дадат. Сложиха ми я на корема. Не посмях да я гушна, нито да я снимам. Сега съжалявам за това. Нямам никакъв спомен от дъщеря си. Не помня лицето й. За съжаление мъжът ми не дойде, защото не го допуснаха в родилна зала. Аз съм единственият човек освен медицинския персонал, който някога е виждал и докосвал Мери...

Каква е основната идея на фондацията „Макове за Мери"?

Не можех да престана да си мисля, че нещо добро трябва да излезе от всичко това... Че макар и да нямам дете, аз съм майка, а ролята на майките е съзидателна, креативна. Трябваше да намеря начин да превърна този кошмар в нещо добро в нейно име.

В България годишно се раждат около 600 мъртви бебенца. Телцата им на практика са биологичен отпадък - те не могат да бъдат погребани или кремирани, защото не покриват изискванията на Закона за гражданската регистрация, а именно - нямат име, ЕГН и акт за смърт, а се изгарят в огромни пещи заедно с другите болнични отпадъци. Свързах се с Яна Бюрер-Тавание от БХК и я помолих за съдействие. В нейно лице намерих не само човек, свикнал да работи с българските държавни институции, но и добър приятел. Заедно планирахме кампания за привличане на общественото внимание към проблема. Петицията все още може да се подпише на сайта на БХК: http://www.bghelsinki.org/bg/dejstvaj/sprete-izgarianeto-na-mrtvorodenite-bebeta-kato-biologichni-otpadtsi/.

Родителите в нашето положение не получават подкрепа отникъде, а болничните практики са остарели и неуважителни към процеса на траур. Обичайната реакция на околните е да игнорират случилото се или да съветват родителите „да си направят друго".

Основната идея на фондацията е да промени всички тези неща - да разчупи табуто, да промени болничните практики, да предоставя информация и психологическа подкрепа. И не на последно място - да работи за намаляване на перинаталната смъртност, защото аз никога няма да престана да се питам дали нашата история нямаше да завърши различно, ако някой беше преценил, че бебето ни е достатъчно важно, за да преобърнем света за него...

С какво би помогнала една такава фондация на родители като вас?

Родителите трябва да знаят, че могат някъде да намерят подкрепа - емоционална, от хора, които са преминали през това, психологическа - от професионалисти, както и чисто практическа - в решения, засягащи всекидневието - кога да се върнат на работа, кога да имат друго дете, как да общуват с близките си, как да общуват с лекарите, как да вземат информирани медицински решения - за аутопсия, изследвания, бъдещи бременности. С мен се свързаха психолози, които имат желание да работят про боно с родители, загубили децата си, както и фотограф, който е готов да снима бебенцета и семействата им в болницата, ако бъде допуснат, и при желание от страна на родителите.

Много е важно да знаеш, че преживяването ти е нормално... Че не си сам, че има хора, които са готови да извървят този път с теб, вместо да се чудят „кога най-после ще ти мине".

Можем ли да извадим нещо позитивно накрая?

Аз не съм голям фен на „позитивното движение", което е толкова актуално напоследък. По-скоро съм човек на фактите и научните доказателства. Изследванията показват, че родителите, които получават възможност да се сбогуват с починалите си деца по един хуманен и добър начин (като прекарват време с тях след раждането, докосват ги, държат ги, събират за спомен снимки, отпечатъци от ръчичките и крачетата им, снопче коса; като ги погребват или кремират, като организират ритуал за сбогуване), които имат възможност да преминат през траурния процес, се възстановяват по-добре, страдат от по-малко депресивни и тревожни разстройства и браковете им са по-стабилни в дългосрочен план.

 

Интервюто взе: Десислава Христозова

 

 

Сподели: