Как НЕ БИВА да хвалим децата си

Родителите винаги се надяват, че правят най-доброто за своите деца. Че им дават най-правилното възпитание, че ги учат на най-важните ценности, че развиват природните им заложби, че им помагат да растат способни личности с увереност и самочувствие...

Родителите винаги се надяват, че правят най-доброто за своите деца. Че им дават най-правилното възпитание, че ги учат на най-важните ценности, че развиват природните им заложби, че им помагат да растат способни личности с увереност и самочувствие... И като стана въпрос за самочувствие - във всички добри наръчници за родители пише колко е важно да поощряваме и хвалим децата си. Постоянно да изтъкваме тяхните уникалност, ум и красота и в никакъв случай да не им позволяваме дори за миг да се усъмнят в себе си и своите способности. Не можем да не се запитаме обаче дали това наистина работи. Когато бяхме малки, не можехме да се надяваме на кой знае какво признание от възрастните, а ако прекалено много настоявахме да ни кажат колко сме невероятни, най-много да ни погледнат със снизходителна усмивка и да ни пернат закачливо по врата. От друга страна, новото поколение на постоянно възхвалявани индивидуалисти все още не е пораснало достатъчно, за да си вадим глобални изводи. Безспорно имаме пълните основания да вярваме, че сме на прав път с подобна възпитателна стратегия, но все пак трябва да имаме предвид, че според водещите детски психолози по-важно в случая е КАК, а не КОЛКО. Именно от начина, по който родителят хвали детето си, зависи колко самоуверена личност ще израсте то. 

 Може ли да се прекали с похвалите?

И още как! Всички сме чували майки да повтарят като мантра: „Браво!", „Страхотно момче!", „Най-умното на мама!", „Гениалното ми дете!" и др. подобни, докато въпросното отроче си смуче примерно връзката на обувката. Когато през цялото време повтаряме на децата си подобни похвали, окуражаващи фрази и възторжени думички, в един момент те свикват с тях и започват „да не ги чуват", или по-ясно казано - да не ги възприемат в контекста, който искаме да вложим в тях. Стига се до едно обезсмисляне и малчуганите получават нещо като добре познатия ни от света на големите симптом на бърнаут. 

В зависимост от възрастта си децата са или във фазата на буквализма, или в период, в който възприемат всичко в абстрактния му смисъл. Когато повтаряме: „Ти си толкова умен!", те в един момент започват да се  питат: „А дали ще успея да бъда толкова умен и утре?! Как да направя така, че да продължа да бъда умен?". Постоянните хвалби с твърде общи фрази без уточняване на детайлите могат да създадат у хлапето напрежение заради неяснотата, която изпитва относно причината. Или пък да породят твърде рано у него нездраво усещане за превъзходство пред връстниците му и другите братчета или сестричета.  

 Тогава как да хвалим детето все пак?!

Най-добрият начин да работите в посока изграждане на самоувереност и висока самооценка у детето си е по отношение на похвалите да превключите от общото към конкретното. Твърде генерализираните похвали съдържат малко, ако изобщо съдържат, детайли относно първопричината, която ги е породила и не отговарят на важния детски въпрос: „С какво съм толкова умен/способен/щедър/добър...?". Когато обаче упоменаваме повода, който ни е накарал да изразим възхищението от детето, то получава точни инструкции какво е добро и лошо и как може отново да ви накара да се гордеете с него. Подобно родителско отношение наистина стимулира постоянство по отношение на любознателността, експериментаторството и добрите постъпки.

Ето ви един пример за по-голяма яснота:

Твърде обща похвала:

Детето показва на мама тетрадката си, където учителката е отбелязала „Браво!". Майката: „Страхотно! Нали ти казах колко си умен!".

Конкретна похвала:

Детето показва на мама тетрадката си със своето добро постижение. Майката: „О, това е наистина чудесно! Виждаш ли, че онези допълнителни 10 минути, в които упражнява онзи ден новите буквички, са дали своя резултат! Много се гордея с теб! Толкова си упорит и старателен!".

Както сами виждате, когато използвате конкретни похвали, детето разбира, че трудът, който влага, получава своята оценка и че нищо не „пада даром от небето". Така то си вади важни изводи относно стъпките, които трябва да предприеме, за да постига успехи и за в бъдеще. Всичко това му дава усещане за контрол и доста солидна самооценка по отношение на способностите си. Което пък от своя страна ще му се отплати стократно, когато премине на следващ етап от живота си и се сблъска с непознати среда или ситуация. 

Автор: Весела Захариева

Сподели: