Lifestyle

Лора Боянова: Три слънца

Никълъс, Алия и Емили са имената на щастието за Лора Боянова и съпруга й Атанас Атанасов.

Лора Боянова: Три слънца

Срещаме ви с щастливата мама на тризнаците, които проплакаха в болница „Шейново“ на 6 октомври миналата година и до днес ни радват с прекрасните снимки в профила си в Инстаграм @nae.triplets.

Мама и татко

Лора Боянова (@loraboyanova) е завършила „Политически науки“ с профил „,Международни отношения” (бакалавър) и „Право“ (магистър). Работи като юрисконсулт повече от две години. Към настоящия момент се занимава с дигитален маркетинг и има собствен бранд за ръчно правени аксесоари, за да може да съчетава работата с най-отговорната си длъжност – тази на майка. Половинката й Атанас Атанасов е посветен на семейния бизнес със земеделие и дърводобив. Двамата са заедно от 8 години, а на 22 май 2022 г. се женят на романтична сватба на морския бряг.

Лора, какво почувства, когато разбра, че в теб туптят 3 сърчица?

Никога няма да забравя това чувство. Ще ви разкажа историята накратко. Винаги съм искала да си имам едно момиче и едно момче. И през ум не ми е минавало, че ще ги получа едновременно, а още повече че ще си родя три наведнъж.

Със съпруга ми Атанас започнахме да правим опити за бебче. Не след дълго забременях и отидохме на първи преглед с ехограф при д-р Иван Вецев (най-отдаденият и мил доктор според мен). Той погледна към екрана, усмихна се и ни каза: „Честито! Ще имате близнаци!”. С Наско се спогледахме учудено и се разсмяхме. Новината изобщо не ни притесни, напротив – още повече ни зарадва.

Заминахме на планирана почивка за няколко дни, а малко след това отидохме и на втори преглед с ехограф. Докторът ни беше предупредил, че периодът е рискован и понякога не се задържат и двата плода. Ние, разбира се, стискахме палци и през цялото време се молехме това да не се случи. Искахме си ги и двете!

Прегледът започна, а д-р Вецев се съсредоточи и се загледа пак в екрана. Настана мълчание и това доста ни смути. Изведнъж докторът се въодушеви и ни съобщи, че всъщност ще имаме три бебета! Еха! Това пък съвсем не го очаквахме! Да си призная, вече не ни беше смешно. Ококорихме се и двамата. В този момент в главата ми прехвърчаха хиляди въпроси като: Как е възможно това?, Защо се умножават?, „Възможно ли е да се окажат четири следващия път?”. Зададох си ги и на доктора, разбира се. Той обаче ни увери, че това е окончателната бройка на бебетата и че ще се виждаме много често, поради рискованата ми бременност. След няколко минути шокът отмина и с Наско отново започнахме да се смеем и радваме. Казахме си: „Какво пък толкова, ще ни бъде много весело!”.  Попитах го: „Любов моя, дали ще се справя?”, а той ми каза: „Ще се справиш, разбира се!”. Думите му ме заредиха с много сила. Вече си представях как от двама ставаме петима и в колко уникален ще се превърне животът ни. Разбира се, веднага споделихме и на родителите ни, които замалко да припаднат от новината, но и до днес се наричат „най-щастливите и горди баби и дядовци“.

Как протече бременността ти?

Както можете да предположите, бременността ми не беше от най-леките. Всичко започна с обичайното гадене, отпадналост, главоболие, промени в настроението, промени във вкусовите предпочитания (хапваха ми се ванилов сладолед и ябълки например, а по принцип нито едно от двете не ядях преди), обостряне на обонянието (миризмата на месо, риба и разни парфюми направо ме побъркваше) и т.н.

Във втори месец попаднах на лекари, които се опитаха да ме убедят да премахна едно от бебчетата ми, защото можело някое от тях да изостане в развитието си и да повлече останалите. Отказвах да повярвам в това и все пак нямаше как чутото да не ме стресира. Споделих веднага на д-р Вецев, който бързо ме успокои с думите: „И трите ти бебета са прекрасни, здрави и се развиват добре. Нямаш основание да се тревожиш!”.

В трети месец преминах през много болезнена бъбречна криза, заради която лежах в болница „Шейново” няколко дни. За моя радост, не се случи нищо лошо с бебенцата.

До шести месец всичко останало беше поносимо. Пътувах, смеех се, разхождах се, домакинствах (макар и доста по-ограничено от по принцип), бях много позитивно настроена и не спирах да вярвам, че ще успея да износя бебетата максимално дълго. 

В края на месеца обаче започна да става значително по-тежко. Въпреки че стисках зъби и си повтарях, че с всичко мога да се справя, горещините ставаха все по-нетърпими, а тежестта нарастваше с всеки изминал ден. Вече ми беше забранено почти всякакво движение, тъй като рискът от преждевременно раждане се увеличаваше. Трябваше предимно да стоя в легнало положение и да не се натоварвам дори минимално, което за енергичен човек като мен беше доста потискащо. Крайниците ми започнаха да отичат плашещо, коремът ми натежа страшно много, всяко мое обръщане в леглото ми костваше огромни усилия… Съпругът ми не спираше да ме подкрепя и да ми помага, подаваше ми ръка на всяко изправяне и ми правеше масажи, за да намалее отокът, доколкото е възможно. А задните седалки на колата беше превърнал в малка спалня, тъй като беше рисковано да се возя седнала. И за двама ни този период беше голямо предизвикателство.

През последния месец „Шейново“ се превърна в мой втори дом. Бях на системи и на тонове всеки ден. Времето сякаш не минаваше, но целта ми беше най-важна – да успея да задържа бебетата поне до 32 г.с., когато дробовете им ще се разгърнат и ще могат да дишат самостоятелно. Щастлива съм, че това се случи!

Макар периодът да беше тежък за мен, по време на престоя си изпитах и положителни емоции. Запознах се с много бременни жени, с които споделяхме историите си и си давахме кураж. Често ми казваха, че им действам вдъхновяващо, което пък вдъхновяваше мен. Когато ме питаха как успявам да остана толкова позитивна, отговарях: „С нищо няма да си помогна, ако не съм, нали?!”. Привързах се към персонала на болницата, както и те към мен. И до днес, щом се сетя за тях, ми домъчнява. Благодарна съм за всички техни грижи и топло отношение! Благодарна съм и на съпруга ми, и на себе си, че успях да износя бебенцата до 8-и месец и макар да се родиха в края на 33-та г. с., те се родиха здрави и толкова прекрасни.

Опиши ни емоциите си по време на раждането.

Родих по спешност, макар и само няколко дни преди планираната дата на операцията. Беше сутринта на 6-и октомври, когато отидох при д-р Вецев за редовен преглед и тонове (на този ден е роден племенникът ми и планирах да отида да го нагушкам).  

Взеха ми кръв и търпеливо си чаках резултатите, за да ги покажа на доктора. Щом излязоха, веднага отидох при него. Никога няма да забравя думите му, след като ги видя: „Лорче, изследванията ти са лоши, ще вадим бебетата”. В този момент сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Питах се: „Как така?”, „Не е ли твърде рано?”, „Не мога ли да издържа още малко?”, „Дали всичко ще бъде наред с раждането?” и т.н. Най-невероятното усещане в този миг обаче беше мисълта: „Боже мой, днес ще си видя бебенцата!”.

По време на самото раждане треперех цялата, сърцето ми туптеше ускорено и бях много притеснена. Исках постоянно някой да си говори с мен, за да не се побъркам.

В момента, в който започнаха да вадят бебетата и да ги доближават до лицето ми, не ми се вярваше, че три живи същества излизат от мен и че тези малки човечета са си моите! И тримата изплакаха веднага (толкова се молех за това). Вълнението беше огромно! Интересното е, че в мига, в който ги видях, спрях да мисля за себе си и започнах да се притеснявам само за тях. Исках само да зная, че са добре. След като ги прегледаха, веднага ми съобщиха, че състоянието им е добро и че всичко ще бъде наред с тях. Това беше най-хубавата новина, което съм чувала някога!

Въпреки моите притеснения, раждането мина отлично, за което благодаря на д-р Вецев и на целия му екип от страхотни професионалисти.

Колко тежаха тризнаците при появата си на бял свят и колко време останаха в болницата след раждането?

Най-напред на бял свят се появи Али, която тежеше 2,170 кг. След това се появи Еми, която се роди най-мъничка (1,770 кг), а след нея се роди и Ник (1,980 кг).

Въпреки болките след операцията, още при първа възможност с Наско отидохме да си ги видим. Докато бавно, бавно се придвижвах до стаята, в която бяха настанени, сърцето ми не спираше да тупти скорострелно. Сякаш имах среща с любовта на живота си, някак си така се чувствах. Това и изпитах, когато ги видях: Любов, любов, безкрайна любов!

Бебетата останаха три седмици в неонатологията, под грижите на милите доктори и акушери там. Часовете за посещение бяха в 12:00 и 18:00. Двамата с Наско бяхме до тях всеки ден, във всеки възможен час, говорехме им, държахме ги за  ръчичка, пеехме им, хранехме ги и постоянно питахме колко грама са качили, с надеждата, че скоро ще си ги приберем вкъщи. Просто нямахме търпение вече да си ги настаним в трите бебешки легълца у дома. Друг е въпросът, че когато си ги прибрахме, бяха толкова мънички, че се побираха в едно легло и дълго време си спинкаха тримата заедно.

Как избрахте имената им?

Много лесно и единодушно. Първоначално ни казаха, че ще имаме три момичета. Малко се разочаровах, че от цели три бебета нито едно няма да е момченце (тайничко се надявах просто да не се е видяло). Веднага обаче започнахме да мислим за три женски имена. Решихме да са Алия, Никол и Емили. Името Алия го бяхме харесали много отдавна и си бяхме казали, че ако един ден имаме момиченце, ще се казва така. Когато разбрахме, че всъщност ще имаме и едно момченце, бяхме на седмото небе. Името Никол бързо се превърна в Никълъс, който е кръстен на бащата на Наско, а в името Емили се влюбихме едновременно, докато се ослушвахме за женски имена. Тук е моментът да благодаря и на невероятната доц. Петя Чавеева, която още при вторични белези предсказа, че ще имаме две момиченца и едно момченце (по време на първата фетална морфология).

С 3 новородени у дома. Трудно ли ти беше да влезеш в ритъм и да организираш грижите за тях?

Не съм го мислила особено. Наложи ми се да вляза много бързо в ритъм и го направих. След тежкото бременуване прибирането на бебетата у дома ми беше по-скоро като глътка свеж въздух. Освен това, смятам, че всичко е въпрос на позитивна нагласа, търпение и мнооого любов! Бързо се влиза в ритъм, ако човек успее да съхрани и трите.

Те са зимни бебчета и разходките сигурно са предизвикателство. Какво още от ежедневието ти на майка на тризнаци е приключение?

Отглеждането на тризнаци определено си е приключение. Най-голямото ми придизвикателство в разходките е бутането на количката по пътища с много дупки. Край жилищния ни комплекс например пътищата са като „лунна пътека” и придвижването ми с нашата огромна тройна количка е трагикомично.

Като изключим дупките, нищо друго не ме притеснява. Много е забавно, когато се разхождам с бебетата. Запознавам се с много нови хора, защото почти всеки ме заговаря от любопитство. Често ни снимат разни непознати или ни се усмихват закачливо и с умиление. В началото ми беше малко странно, но вече свикнах и се забавлявам искрено. Най-забавният въпрос, който ми задават хората, когато ни видят, е: „Три ли са?”. Понякога се чудя как да отговоря на този очевиден въпрос.

Колкото до ежедневието ми като майка на тризнаци… Уау! Обожавам го! За нищо на света не бих го заменила! И трите ми бебенца са с различни характери и ми е много интересно да ги разучавам и обгрижвам. Всяко си иска своето специално и индивидуално отношение и внимание и аз им ги давам с голямо удоволствие.

Едно от най-големите предизвикателства в ежедневието ни е храненето на три бебета по едно и също време. Голямо шоу е, особено когато имаш две ръце. Но знаете ли, че всъщност две бебета могат да се хранят едновременно с едната ръка, а третото –   с другата? И аз не знаех! Но както казват: „Знанието идва с опита!”. А ако знаете колко много шишенца имаме… Цяла колекция! Стерилизаторът ни работи непрекъснато, постоянно се мият шишенца, биберони, гладя по цяла купчина дрешки на ден и т.н. Предизвикателство е и когато се разплакват едно след друго. Нерядко се случва точно да успокоя едното и да се разплаче второто, а после и третото. Тъкмо да успокоя и тримата и идва време за следващото хранене, когато се разплакват едновременно. Определено не ми е скучно!

Въпреки предизвикателствата, за мен няма по-сладко и смислено от това, че давам живот и си отглеждам цели три човечета, които всеки ден ми се усмихват с любов и ме поглеждат в очите като най-ярките три слънца, огрявайки не само деня ми, а и цялото ми съществуване! Обичам ги тоооолкова много!

Изглеждаше чудесно и по време на бременността, и сега. Как успяваш да съчетаваш грижите за себе си с тези за дребосъците?

Много благодаря. Чувствам се много добре, когато полагам грижи и за себе си. За мен винаги е било важно как изглеждам и външно, и вътрешно. Смятам, че двете неща са свързани и че когато една жена се харесва външно, това неизбежно се отразява положително и на вътрешния й вид.

По време на бременността полагах още по-големи грижи за външния си вид. Тогава се предпазвах и от стрии и целулит, затова използвах и повече натурална козметика. Дори в болницата намирах сили да си направя маска за лице или да си сложа малко грим за настроение, което удивляваше всички.

Много хора ми казваха, че един ден, когато родя, няма да имам време за грим и прическа. Е, сега им доказвам, че това съвсем не е така. Още тогава бях сигурна, че все ще намеря начин да си сложа поне една спирала или да си пооправя косата, както ми харесва. Да, често това се случва много набързо, понякога в едната ръка държа някое бебе, а с другата си слагам спирала, тичам до стаята да успокоя друго бебе и пак се връщам пред огледалото. Но все пак успявам да съчетая нещата и не ми тежи изобщо. Както се казва: „Има ли желание, има и начин” (това важи за абсолютно всичко).

Повечето жени, когато забременеят, си мислят, че погрозняват, поради неизбежното качване на килограми, пигментиране на кожата, окапване на косата и всичко останало, съпътстващо този период (няма да лъжа, че и на мен не ми е минавало през ума). Искам да се обърна към всички, на които им минават подобни мисли през главата: „Скъпи дами, повярвайте ми, вие сте уникални в този период. Всеки ще ви го каже! И аз не вярвах, но сега разбирам идеално. Бременната жена притежава чар, който не може да се придобие и с най-перфектния грим. И все пак, не забравяйте да се грижите за себе си, дори когато фокусът ви е изцяло изместен от човечето/тата, които носите във вашето тяло”.

Какво би казала на хората, които не могат да се решат да имат деца?

Да не се страхуват. И в никакъв случай да не си и помислят, че няма да се справят. Убедих се, че сме устроени да се справяме с всичко, само трябва да повярваме в това. Вярата е като магическа пръчица! Ще им кажа още: Хора, ако сте намерили любовта на живота си, не се отказвайте и лишавайте от това взаимно щастие, направете си го и ще разберете сами за какво ви говоря!

Интервю на: Ива Лалова

Снимки: Васко Боянов (@vaskoboianov, www.vaskoboianov.com) и личен архив

 

Сподели: