По-близо до Бог, на връх Безбог

„...Няколко снежинки паднаха навън, а една от тях, най-голямата, се закрепи на ръба на единия сандък. Снежинката започна да расте все повече и повече, докато накрая се превърна в жена, обвита в изящна бяла мантия, съшита от милиони святкащи снежинки. Тя б

„...Няколко снежинки паднаха навън, а една от тях, най-голямата, се закрепи на ръба на единия сандък. Снежинката започна да расте все повече и повече, докато накрая се превърна в жена, обвита в изящна бяла мантия, съшита от милиони святкащи снежинки. Тя бе много красива, но от лед, ослепителен блещукащ лед, и все пак - тя бе жива. Очите й гледаха втренчено като две ясни звезди, но в тях нямаше покой и уют..."

Сигурно всички като деца сте чели приказката на Ханс Кристиан Андерсен „Снежната кралица". Ако сте я забравили, е време да си я припомните. Всяка година, когато зимата настъпи, когато натрупа обилен пухкав, бял сняг и прозорците се покрият с чудни ледени цветя, се сещам именно за тази приказка. Ясно си спомням усещането на студ, съчетан с неизмерима красота.

Обичате ли зимата? Чакате ли с нетърпение първия сняг, за да се качите в планината? Ако сте от тези, които трепетно следят прогнозата за времето и стоят в стартова позиция със ските или борда под ръка, значи следващата приказка е точно за вас.

Зимата не е сезон за всекиго. За да се насладите на планината, когато е отрупана с бял и пухкав сняг, трябва да сте истинки ценители. Това е качество, което се възпитава още в детска възраст. Мястото, за което ще разкажа е необикновено, намира се далече от населените места, по нищо не прилича на стандартните зимни курорти и в момента, в който стъпите там, влизате в снежна приказка и времето спира. Като всяко красиво място и това е трудно да се достигне, то е скрито, то е тайно, то е божествено.

Моят първи истински сблъсък със зимната планина беше много непринуден и някак не бях подготвена. Тъй като съм класическа столичанка, която държи на лукса, съвсем естествено багажът ми се състоеше основно от гримове, мазила, сешоари и преси. Когато стигнахме до хижа "Безбог" установих, че това не е Банско. Тук всичко е просто, всичко е естествено и място за суета няма. Преди да продължа с моята история и пътуване, първо ще ви разкажа малко за това чудно място!

ВЪРХЪТ И ПЪТЯТ ДО БОГ

Връх "Безбог" се намира в Пирин, разположен е на Полежанското странично било. Висок 2645 м, определено не е сред най-високите върхове и затова до голяма степен остава в сянката на съседния връх "Полежан". Намира се на малко разклонение на полежанското било, което започва от Полежан и се разклонява още веднъж от самия връх Безбог. На изток започва Безбожкият рид, известен още под името Трите гроба, който обгръща скътаното под него Безбожко езеро. През него преминава пътеката от хижа "Безбог" за Поповото езеро (т. нар. "Малка душевадка"). На юг пък билото се спуска бързо и оформя само едно малко връхче, обрасло цялото с клек, известно като Безбожка тумба (2263 м).

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ...

Като всяко приказно място и това има своите легенди и приказки, които се предават от поколение на поколение. Именно историите, свързани с местността я правят така чудата, а природата подсилва ефекта им и доказва за присъствието и Божията намеса.

На върха е оформена голяма каменна камара, с която е свързана легендата за името Безбог. Разбира се, има няколко различни, но същевременно еднакво силни легенди.

Първата гласи, че Бог Перун имал хубава дъщеря, която живеела край Самодивските езера, но в съседния циркус живеел бог Бес, който решил да грабне хубавицата. Брат й Дженгал научил за намеренията му и го подгонил, докато накрая не го настигнал на връх Безбог. Там го убил и го затрупал с камъни - камарата създава точно такова впечатление.

Друго обяснение за името на върха е, че по турско време тук било устроено "безбожно клане" на моми, които перяли платната си в езерото.

А още една легенда разказва как от Разложкото поле тръгвали към съдията в Мелник - околийският град на югозападна България, през планината откъм Добринище. Това е бил известият винарски път. По този път турците водели българите, които не се покорявали на султана и турските наместници. За да не се налага да пресичат цялата планина, като стигали до Безбожкото езеро в подножието на връх Безбог те ги застрелвали в гръб и казвали като се връщали, че задържаните са искали да избягат.

МОЯТ ПЪТ

Никога няма да забравя почивката ми на връх "Безбог". За първи път отидох там миналата зима. Не бях чувала нищо за местността, не знаех къде се намира. Братовчедка ми се обади, каза ми, че заминават с мъжа й и има свободно място и за мен. Бях много развълнувана, все още се учех да карам сноуборд и това беше перфектната ваканция. В деня преди заминаването също така за първи път отидох на тренировка по спининг - колоездене в зала с високо натоварване. След това вечерта отидох на рожден ден на близък приятел, прибрах се в ранните часове. И така, неделя призори, тръгнахме. Аз не бях в най-добрата си форма, тежък махмурлук и непоносима мускулна треска, това определено не е очаквано добра комбинация за планината. Пътуването не беше леко, поне за мен. Първо трябваше да стигнем до хижа „Гоце Делчев", което не беше лесно, пътят е стръмен, покрит със сняг и предполага множество затруднения. Така ни се наложи да бутаме колата и да се качваме после в движение. Изобщо доста първи неща ми се случиха в разстояние на 24 часа. Стигнахме до хижа "Гоце Делчев" и там паркирахме колата.  След това с целия багаж се качихме на лифта, който след 30 мин. изкачване стигна директно до хижа „Безбог". Голяма, класическа, планинска хижа, която предлага лукс стаи със собствен санитарен възел и безжичен Интернет. Ето това е неочаквано добра комбинация. На 2236 м надморска височина, далече от цивилизацията и все пак достатъчно добре оборудвани, за да засипем социалната мрежа с пресни зимни снимки. Влязохме по стаите само, за да хвърлим саковете и директно се запътихме към пистата. По-прекрасно от това да отвориш входната врата и да си на ски пистата няма. Целият ден прекарахме в каране, като тук искам да отбележа, че само някои от нас в действителност караха. Други просто се въргаляхме по пистата, падахме и ставахме. Нас, обаче, това не ни притесняваше, беше достатъчно, че сме близо до природата, а тя беше поразителна. След уморителния ден в 16 ч. следобед, тогава спират лифта, се прибрахме в хижата. Не помня да съм спала по-добре и не помня да съм се събуждала в по-бодро и добро настроение, тръпнеща в очакване да отворя вратата и да се пусна надолу по пистата.  

Автор: Биляна Цветкова

Сподели: