Приемно семейство = любов
В едно българско село, на няколко километра от Кюстендил, живее едно приемно семейство. С. /майката/ и М. /бащата/ Василеви са приемни родители на 5 - годишната Василена. Те с радост ни посрещнаха в дома си и ни разказаха своята история... с надеждата да
В едно българско село, на няколко километра от Кюстендил, живее едно приемно семейство. С. /майката/ и М. /бащата/ Василеви са приемни родители на 5 - годишната Василена. Те с радост ни посрещнаха в дома си и ни разказаха своята история... с надеждата да послужи на всички онези, които се страхуват да направят смелата стъпка да последват примера им...
Ето какво разказаха те:
Как решихте да станете приемни родители?
М. : Тя го беше решила!
С. : Преди 4 години взех това решение. Поводът беше кампания за приемната грижа за подпомагане на лишени от родителска грижа деца. Разбрах за тази кампания от телевизията. Бях в период, в който бях сама. Още не се бях запознала с мъжа си.
От колко време сте приемно семейство?
С. : Взех детенцето 3-4 дни преди една Бъдни вечер. Един месец преди това се бях интересувала за това как стоят нещата за взимане на дете през празниците.
Василена беше 10 дни при мен, когато бяха празниците. В последствие много се привързахме една към друга. Още на втория ден тя реши да ме нарича „мамо" - нещо, което аз никога не съм я задължавала да прави. Тогава тя беше на 2 годинки и 8 месеца. По това време приемната грижа тепърва навлизаше и процедурата беше малко тромава.
Взимах я всеки петък за уикенда и в понеделник я връщах в Дома. Това продължи около година. След това реших да кандидатствам за неин приемен родител и ме одобриха.
От къде разбрахте за възможността да станете приемно семейство?
С. : Първоначално се информирах от медиите, а след това, когато се поинтересувах повече, получих допълнителна информация от Отдела за закрила на детето.
Когато сте взели детето, сте била сама. Днес сте омъжена. Как прие съпругът ви факта, че сте приемна майка?
С. : Действително тогава бях сама, но в последствие заживях заедно със сегашния ми съпруг. Той прие детето много положително - като свое. Радваше се, че съм предприела тази стъпка и винаги ме е подкрепял.
Василена присъства на сватбата ни, която беше миналата година, беше много красив момент. Не съжалявам за това, което съм направила, даже се гордея с постъпката си.
М., как приехте това, че ще трябва да се грижите за чуждо дете?
М. : Приех го като мое, наше дете. Изобщо не ме притеснява това, че не е биологично, въпросът е как ние го чувстваме. И тя ни чувства като свое семейство.
Допитахте ли се до други приемни родители, преди да се решите на тази стъпка? Обменяте ли опит с други приемни семейства?
С. : Когато взех детето, бях единственият приемен родител в града. В момента има още едно приемно семейство в нашето населено място. Поддържам връзка с него, а и с други приемни семейства. Разговаряме за проблемите, които възникват, обменяме опит и си даваме съвети. Помагаме си взаимно с каквото можем.
По времето, когато станах приемен родител, социалните работници бяха тези, които стояха плътно до мен и ми обясняваха всичко - за закона, правилата и пр.
Кой ви подкрепи в този момент?
С. : Вече бях взела решение, но попитах родителите си и брат си какво мислят по въпроса. Те го приеха много добре. Бяха много възхитени, защото преди години баща ми е работил известно време в дом „Майка и дете" и е чувствителен към съдбите на тези деца. Родителите ми също са взимали деца за празниците и този проблем не им е чужд. С решението си аз ги направих много щастливи.
Защо избрахте приемната грижа пред останалите алтернативи за отглеждане на деца /осиновяване, създаване на собствено потомство/?
С. : Аз нямам проблем със забременяването. Забременявала съм, но съм изгубила 2 деца, но това се случи след като я взех. Имам финансовата възможност и време да отглеждам деца. Хората предпочитат да отглеждат животни у дома, а аз реших да помогна на едно дете. Защото децата са най-красивото нещо на света.
Колкото и хубаво да звучи това, със сигурност е било свързано с много трудности... Как се справяхте с тях?
С. : Трудностите са свързани предимно с реинтеграцията, но ние сме добре подготвени за това от социалните служби.
А биологичните родители...
Наскоро разбрахме, че майката има второ дете. Беше много фрапиращо, когато майката научи, че детето й е в приемно семейство, искаше да го види. Аз не съм се поколебала, защото все пак й е майка. През лятото миналата година я видяхме. Преди това тя беше ходила да види Василена в дома, даваше й подаръци.
Имаше период, в който Василена се страхуваше от майка си, защото си спомня травматични моменти от времето, когато е била съвсем малка.
/Тук детето се намеси в разговора - б. а. /.
Василена: Мама ме остави да прося сама на светофарите....
Защо?
Василена : Защото ме мразеше...
С. /пояснява/: Била е съвсем малка - на около 2 години и няколко месеца, но си спомня много неща за периода, когато е живяла при биологичните си родители. Намирана е да проси по улиците сама многократно, посиняла и премръзнала.
Заради това детето изпитваше ужас, когато видеше биологичната си майка и баща.
Днес майката на Василена казва: „Радвам се, че детето ми е във вас и виждам, че се чувства добре".
В момента тя не знае къде учи и живее дъщеря й. Знае само, че ние с мъжа ми сме нейното приемно семейство.
А защо се спряхте точно на това дете?
С. : Не съм избирала нея конкретно. В заявлението посочих критериите, които искам, но не съм посочила конкретно дете, защото нямам такова право. Имаше 4 момиченца, които ми харесаха, но Василена ми направи впечатление с това, че още първият път, когато отидох, тя избута всички останали деца и дойде при мен.
Дръпна ме за ръката и започна да ми разказва как събирала листа в гората. Това никога няма да го забравя... знаете каква е ситуацията, когато отидете в един дом - всички деца те дърпат и ти казват :"мамо, мамо, вземи мен, избери мен!" - много е тежко...
Забелязвам, че Василена е много общителна /Детето посрещна екипа ни още от вратата и ни заведе за ръка до дома си - б. а./. Такава ли е винаги?
С. : Да, много е общителна и контактна. Щом види някого, веднага го заговаря и разпитва. Много е любопитна и любезна. Така се държи и с децата, и с възрастните.
Казвате, обаче, че е преживяла много покрай историята с биологичната си майка. Имаше ли психични проблеми, свързани с това?
С. : Да. В началото имаше хистерични пристъпи, заради които се консултирахме с невролог. За щастие, това отмина и детето се успокои.
Знаехте ли за този проблем предварително, преди да вземете детето?
С. : Първоначално не знаех, но за наша радост, проблемът се реши.
Как протича един ден с приемното дете? Кой се грижи за него?
С. : През деня за нея се грижи предимно мъжът ми, но работата ми позволява да излизам и да я водя и връщам от предучилищна. През почивните дни играем и се разхождаме заедно или ходим на екскурзия до някое туристическо място.
Нашите родители също се грижат за Василена. Тя е дете, обградено с много внимание и любов от баби, дядовци, от всички роднини...
Да се върнем към началото! Как ви прие детето и как вие него? Лесно ли се адаптира към новата ситуация?
С. : Най-фрапиращото от нейна страна беше, че в самото начало, когато я взех от дома, тя беше изумена от движението на пътя, наричаше рейсовете „влакове" и се чувстваше много странно сред хора. Не беше виждала много неща... например при вида на цяла ябълка, радостта й бе неописуема.
Друг проблем беше, че не искаше да се връща в дома. Лесно се привърза към нас и ние към нея. Дори, когато съм я наказвала, тя пак ми е казвала, че аз съм нейната майка и ме обича, макар да й се карам или наказвам. Защото аз съм й обяснила, че го правя за нейно добро, за да може по-нататък да се справя в живота.
Вие сте доброволно приемно семейство. Какво е мнението ви за професионалната приемна грижа, която бе въведена у нас наскоро?
С. : Миналата година ни информираха по този въпрос. В Кюстендил все още няма такава възможност. На срещата на приемните родители ми направи впечатление, че професионалните приемни семейства са добре запознати и се интересуват от всички новости, свързани с този въпрос.
/Тук бащата се намеси - б. а. /
М: Не мисля, че е от такова значение дали приемното семейство е професионално или не е. Въпросът е как чувства нещата. Ако се грижи с любов и всеотдайност, останалото са подробности.
С. : Не всичко е свързано с пари. За да си приемен родител, трябва преди всичко любов. Трябва да имаш стимул.
А какъв беше вашият стимул?
С. : Това, че имам шанс да помогна на дете, което се нуждае. Утре мога да се гордея с нея, каквото и да стане.
Разкажете ми за работата си!
С. : В момента мъжът ми не работи. Аз съм пълномощник на фабрика за обувки, отговарям за цялата администрация. Работата ми е такава, че ако има проблем с детето, мога да изляза по всяко време.
Какви колебания и страхове сте изпитвали относно приемната грижа?
С. : Най-големият ми страх беше, ако се стигне до реинтеграция, как ще я приема. Другите ми страхове бяха свързани с това какво ще стане с детето по-нататък, как родителите ще приемат тази ситуация - че детето е в приемно семейство, как ще реагират. Знам, че за детето този момент е болезнен.
Мислите ли за осиновяване?
С. : Да. Не смятам да оставям детето на държавата, защото съм вложила много труд през годините за отглеждането му, а и вече го чувстваме като свое. Срокът за реинтеграция скоро свършва и детето трябва да се запише за осиновяване, тъй като няма интерес от биологичните родители.
А планирате ли да имате други деца - приемни или собствени?
С. : Да. Говорили сме си да вземем и друго дете, но и да създадем свое собствено. Ще видим кое първо ще изпревари. Искаме да имаме 3 деца. /Василена, обаче има други планове - мечтае да са 5 деца/.
Какво е да си приемен родител днес?
М. : Дали си приемен родител или децата са твои, трудностите са еднакви. Ние си го гледаме като свое.
С. :Никога не трябва да има разделение между собствено и приемно дете.
Какво ще посъветвате всички, които искат да са приемни родители, но не се решават?
С. : С идеите си да вървят напред! Това е нещо красиво и никога няма да съжаляват, ако станат приемни родители, защото това е една радост, щастие и утеха във всеки един момент. Като имаш възможност да помогнеш, по-добре е да го направиш за едно дете, да го възпиташ и отгледаш, защото не е важно кой го е създал, а кой се е грижил за него. Това ще бъде вашата гордост, каквато е в момента Василена за нас - приемните й родители. С любов напред към приемното семейство!
Интервюто взе: Наталия Градинарова
/Имената в тази история са променени поради статута на детето в приемното семейство/.
Сподели:
