Развитие и обучение

Приказен свят

Не е ли вярно, че животът подражава на приказките повече, отколкото приказките на живота?

Приказен свят

Колко далеч са приказките от действителността?

Трудно ли настъпва периодът на осъзнаване на границата между въображаемото и реалността при децата?

Децата безспорно са много искрени и неподправени, но понякога това може да премине границата на забавното.

Би било добре, ако успеем да научим децата си да говорят по-малко, а да слушат повече, защото понякога шансът в живота чука много тихо на вратата.

Децата са склонни мислено да обитават един приказен свят, който е специално създаден за тях и от тях самите. В него те се чувстват в безопасност, защото сами са го създали. Сами са измислили правилата, границите, героите, сценариите. Този свят може да бъде едно уютно скривалище за детската емоционална душа, но в същото време не крие ли опасности? Прекаленото вглъбяване в илюзорното може да доведе до затваряне на детето в себе си, до предпочитание на красивата лъжа пред истината, каквато е. А истината не случайно е пренебрегвана от някои деца.

Всеки би предпочел един красив свят, макар и нереален, в който получава всичко, което пожелае веднага и без уговорки, отколкото жестоката истина, в която оглеждаме неподправената си същност. Никой не иска да узнава неприятните истини, но животът е жесток като злите кралици от приказките.

И така, имало едно време... в което съществувал светът на идеите, който омагьосвал с аромата си - силен, колкото този на цяла розова долина. Стъпваш по прясно окосена градинска трева и сам караш нещата да оживяват. Безоблачното небе те обгръща в хоризонтите си. Просторът на въображаемото те носи на гребена на морска вълна и знаеш, че подобни представи вилнеят във всяка детска душа. Но всички деца са различни, всички копнеят за различни неща, а общото между тях е, че е нормално да пораснат и да осъзнаят, че светът извън приказките е доста по-различен.

В живота хората търсят потвърждение за вече формираните си и утвърдени представи и виждания. До седемгодишна възраст децата вече имат действаща ценностна система и ако сте успели да ги научите кое е добро и кое лошо, те ще могат да ги различават безпогрешно.

Спомням си, че когато бях дете, рано сутрин под вратата ми се промъкваше ароматът на топли мекици. След закуска чувах ударите на топка отвън и изхвърчах от вкъщи като космическа ракета, но не забравях да се върна за следобедните филии с лютеница. В детския свят всичко изглежда толкова лесно. Всичко е една красива и необятна илюзия, една безспирна игра. А няма по-лесен начин за обогатяване на тази илюзия и за разширяване мирогледа на детето от приказките, разказвани за „лека нощ". Те развиват сетивата, имат възпитателен ефект и пренасят децата на места с безкрайни възможности, пълни невероятности и с магически необятности. И това, което ми хрумна е, че човек никога не пораства напълно, защото у него винаги остава да пламти неугасващият пламък на надеждата, че доброто винаги побеждава, че изгубените приказни светове от детството съществуват и само от нас зависи в какво да вярваме.

Все пак, обаче е добре да бъдем подготвени за някои неща, които не са като в приказките. Като малка си мислех, че всички хора с големи носове лъжат като Пинокио, че всички прашни и със съдрани дрешки момиченца ще срещнат принца, а тиквата ще се превърне в бляскава карета. Мислех си, че всички бели зайци имат часовници, но винаги бързат толкова много, че не им остава време да погледнат колко е часът. И един ден просто осъзнах, че всички сме се превърнали в лъжливи Пинокиовци, в бързащи бели зайци, в меркантилни момиченца, търсещи богатия принц и сме забравили безгрижността на детството, истинските ценности. Забравили сме, че можеш на „нахраниш" много хора само с една „медена питка", че приказките са ни се стрували реални. Как да се докоснем до нещо въображаемо крaсиво в този изкуствено материален свят? Може би като си припомним, че във всеки от нас живее едно отказващо да порасне хлапе, един Питър Пан и по този начин ще бъдем много по-полезни на малчуганите си, защото някой трябва да им разкаже за света, така както някой им е разказвал приказки.

ПЪРВА ПРИКАЗНА ПОУКА

или защо доброто не винаги побеждава

Не е ли прекалено наивно да вярваме, че доброто винаги побеждава? Нали ако това беше вярно, всеки щеше да иска да бъде добър, дори щеше да се старае да бъде по-добър от другите и тази целеустременост от своя страна щеше да развали доброто? В крайна сметка, за добро или зло, в живота се случват непредвидени неща и хората, склонни да вярват в доброто, се убеждават, че е за добро, а тези, които не вярват в него, не си правят труда да се убеждават в каквото и да било. Трудният отговор е на въпроса как да разберем дали правим нещо добро, заради самото него или заради вярването си, че това е правилно и че който прави добро, ще „победи". Все пак, нека не забравяме, че човек може да бъде безкрайно снизходителен към себе си.

Иначе доброто е относително понятие. „Пътят към ада е осеян с добри намерения". За едни е добро едно, за други - не. Да търсим универсалното добро е като да търсим универсалната истина, а това пък от своя страна е като да дадем точен отговор на въпроса кое е първо. Кокошката или яйцето? Каквото и да отговорим, все сме прави, но в същото време все бъркаме.

Определено е хубаво да прочетем приказки на децата си, в които не винаги доброто побеждава. Добър пример за такива приказки са тези на Оскар Уайлд. („Славеят и розата").

ВТОРА ПРИКАЗНА ПОУКА

за новите дрехи на царя

Ако си спомняте в тази приказка едно дете се оказва единственото, което вижда истината, а именно, че царят е гол. Децата безспорно са много искрени и неподправени, но понякога това може да премине границата на забавното. Тази искреност може да бъде болезнено нараняваща, обидна и да достигне до жестокост. Спомням си някои хлапета, които обиждаха други на „очилатко", „дебелана","пък ти си в инвалидна количка" и т. н., което не е просто искреност, а вербална агресия. Можете да обясните да детето, че не е нужно да изказва всичките си мисли на глас и че това как изглежда някой не е най-важното. Ако вашето дете успее да се сприятели с хлапе, което не е сред всеобщите любимци, значи наистина е разбрало поуката от приказката „Новите дрехи на царя".

Друг полезен извод от същата приказка е, че не бива да се влияем от мнението на останалите. Научете децата си да бъдат самоинициативни и да правят правилните изводи от грешките си сами, за да не се озоват в злепоставящо положение като царя. Да бъдат изобретателни във всяка ситуация и да могат да се измъкват от неудобно положение по хитър начин. „След като къщата гори, поне да се стоплим".

ТРЕТА ПРИКАЗНА ПОУКА

или защо грозното патенце не винаги се превръща в красив лебед

Нека си зададем обратния въпрос: защо красивият лебед не се превръща в грозно патенце? Не се превръща по същата причина, поради която не се случва това на патето. Защото едно е да си патенце, а съвсем друго е да си лебед. Отново, за да предпазите детето от излишно захласване по визуалното, прочете му и приказки, в които се разгръща вътрешната красота на човека и наблегнете на това, че дали си патенце или лебед не е важно, важно е да можеш да летиш.

ЧЕТВЪРТА ПРИКАЗНА ПОУКА

или защо ако пускаш само трохи след себе си, нищо няма да остане след теб

Помните приказката „Хензел и Гретел", нали? Единствената съществена поука, която е добре да запомним от нея е, че не трябва да пускаме трохи след себе си, а да се постараем да оставим нещо, което да бъде далеч по-трайно. Има хора, които успяват да оставят дълбока следа в историята след себе си, но не всеки може бъде толкова уникален. Затова, да не забравяме, че е по-добре да не си всичко за всеки, а нещо за някого.

ПЕТА ПРИКАЗНА ПОУКА

или защо мълчанието е злато

Би било добре, ако успеем да научим децата си да говорят по-малко, а да слушат повече, защото понякога шансът в живота чука много тихо на вратата. Спомнете си за приказката на Андерсен „Дивите лебеди". Там Елиза дава обет за мълчание, за да спаси братята си - превърнати в лебеди от злата им мащеха принцове - като оплете с голи ръце ризи от бодлива коприва. Може би е дошло време децата ви да се замислят защо имат две уши и само една уста. Как да покажете стойността на мълчанието така, че да ви разбере едно дете? Понякога дори един строг, рязък поглед е достатъчен. За да покажете отношението или несъгласието си, не е нужно да казвате нищо. Има случаи, в които просто ни е приятно да помълчим заедно, но има и такива, в които трябва да можем да замълчим. Хората крещят, когато си мислят, че не ги чуват. По същия начин, когато хората говорят, не е нужно просто да слушаме, а наистина да чуем какво казват. Това би улеснило много комуникацията между вас и детето ви, ако просто се научите да се изслушвате един друг и да замълчите, когато трябва.

Ако владеем умението на мълчанието, значи умеем да ценим и силата на думите. Неразривната връзка между мълчанието и словото носи приказен привкус и всеки, който е разбрал смисъла да народната поговорка: „Блага реч, железни врати отваря", знае една от формулите за успеха, които важат не само в приказките, а и в живота.

ПОСЛЕДНА ПРИКАЗНА ПОУКА

или защо добрите са винаги и красиви

Красавиците в приказките винаги са добри, може би за да могат децата по-лесно да различат добрите от лошите герои, но за съжаление, в истинския живот красотата не върви в пакет с добротата. Всички приказки, в които красивите са добри, а лошите не са красиви, имат един основен недостатък и той е, че учат детето да съди за хората по начина, по който изглеждат. Видът лъже. Нищо в живота не е така простичко, защото нещата не са такива, каквито изглеждат. Би било чудесно, ако умеехме да разбираме какви са хората само по вида им, но тяхната душа е невидима. За да опознаем някого, са нужни усилия. Един поглед не е достатъчен. Затова най-рационалният подход би бил да покажете на малкото човече как да съди по делата на човека.

Красотата е относително понятие. Дотолкова относително, че няколко различни мнения за един и същ обект могат да варират в широк спектър от определения - от „красив" чак до „грозен". За да илюстрирам това, ще разкажа нещо накратко. Един учител казал на учениците си да нарисуват една ръка на белите си листове. Когато всички били готови, той огледал рисунките. Всички били различни - на една имало лява ръка, на друга махаща - за „довиждане" ръка, на трета просеща ръка...Същото е с красотата, както и с добротата. Всеки си ги представя по различен начин, защото всеки от нас е уникален. В съзнанието ни живеят различни представи, копнежи, пориви, а въображението им вдъхва живот. Не можем да осъществим мечтите си, ако не мечтаем, но и не можем да се развиваме, ако поставяме света в приказни рамки.

За да успеем, трябва да вложим усилия, целеустременост и най-вече да имаме философски небрежен поглед върху живота. Защото знаете ли кой побеждава в сблъсъка между потока и скалата? Едно дете ще отговори бързо, без да се замисля "скалата". А този, който всъщност винаги печели, е потокът, но не със сила, а с постоянство.

Автор: Любослава Трайкова

 

 

Сподели: