Детска психология

РЕФОРМАТОРИТЕ

В педагогиката и възпитанието също се извършват революции... в името на една красива идея – щастливото и хармонично дете.

 

Когато чуем „реформатори", си представяме смели политици, опълчили се срещу несправедливостта и статуквото в името на красива социална идея.  „Педагог" и „психолог" определено не са първите думи, които свързваме с „реформатор" и „революционер". Но в педагогиката и възпитанието също се извършват революции... в името на една красива идея - щастливото и хармонично дете.

 

Франсоаз Долто, Доналд Уиникот, Серж Лебовичи, Джон Боулби, Жак Лакан, Бери Бразелтън - ето някои от имената на големите реформатори в детската психология. Хората, променили порочни векуващи нагласи и практики на възпитание.

„Детето е личност"

Франсоаз Долто, френски психиатър и психоаналитик

Преди Франсоаз Долто кърмачето се възприема като „нещо", което единствено яде, спи и плаче. Тя първа казва, че то е личност, и като такава, има своите права, които ние, възрастните, трябва да уважаваме и зачитаме. Днес вече е известно, че кърмачето далеч не е „ревяща топка" - с него може да се общува по много и разнообразни начини. Ние трябва да се научим да го разбираме и да отговаряме на нуждите му по подходящ начин. Разбира се, в отношението си към него не трябва да залитаме в другата крайност: възприемайки го като миниатюрен възрастен, който няма нужда да бъде възпитаван. Задачата ни на родители е именно в това - да научим детето да живее в обществото на възрастните.

Още преди да се роди бебето, в корема на майката, то чува човешката реч. Наблюдавайки бебета на няколко седмици, Франсоаз Долто открива, че говоренето с бебето действа терапевтично. Ето защо, тя съветва родителите да разговарят със своите деца за всичко, което ги касае - искрено и простичко, избягвайки обичайните „бебешки" думички. Колкото и да е малко, детето безпогрешно улавя дали сте искрени.

С времето детето постепенно започва да се отделя от нас и ние трябва да се примирим с това. В крайна сметка, това е задачата ни - да го направим независим възрастен индивид, способен сам да се грижи за себе си. За малкото дете израстването също не е леко: всяка стъпка към целта - неговата самостоятелност, може да бъде болезнена и свързана със загуба на нещо, което преди му е носело удоволствие. Когато мъникът престане да суче от майка си, той изгубва телесната близост с нея, но освобождава устата си - за да говори свободно. С първите крачки детето още повече се отделя от майката - за да открие необятния външен свят. С приучването към хигиенните навици, то трябва да се откаже от памперсите - за да бъде самостоятелно. Към третата годинка открива пола - за него това означава нова загуба: момчето разбира, че далеч не е като мама, а за момичето става очевидна една голяма „несправедливост" - че никога няма да може да пишка права, като братчето й. Но и това е крачка напред, защото и момичето, и момчето вече знаят към коя половина от човечеството принадлежат...

Детето се откъсва все повече от старото, за да открие за себе си вълнуващите възможности на новото. И ролята на родителя е да бъде до него - опора и сигурност, в един изпълнен с въпросителни свят.

„Нужна е ласка!"

Джон Боулби, английски психолог

Защо новороденото е силно привързано към майката? Защото това е инстинкт, свойствен както за човека, така и за много животни. В своята книга „Привързаност" (1978) Джон Боулби акцентира върху необходимостта от ласки в ранна детска възраст. Според Боулби, новороденото не може да оцелее без физически контакт, без да чувства топлината на кожата на майка си и характерния й аромат. Кърменето осигурява именно този необходим топъл контакт. „Неосъзнатият стремеж към привързаност" се изразява в пет вродени поведенчески признака: сучене, гушкане, плач, усмивка и склонност да се държи (хваща) за някого. Наличието просто на „биологическа" майка не е достатъчно за детето. На него му е нужен човек, който да го обича и да се грижи за него. Необходими са му общуване, ласки, нежно докосване, целувки, закачки, разбиране на неговите потребности и реакции. Когато това липсва, между майката и детето не може да се изгради пълноценна връзка. От своя страна, хармоничните взаимоотношения „извайват" едно уравновесено, спокойно и уверено в себе си дете, което по-лесно се справя с бъдещите изпитания в живота.

„Вярвайте ми, хора!"

Бери Бразелтън, американски педиатър

След дългогодишна практика, Бразелтън стига до извода, че в основата на успешното възпитание стои доверието. Самоуверените и уравновесени родители най-често отглеждат самоуверени и спокойни деца. Разбира се, моменти на отчаяние и обезверяване съпътстват грижите за детето. Понякога ни се струва, че вече не го разбираме, че сме неспособни да бъдем добри родители. Това е нормално. Най-важното за положителната самооценка на детето обаче е то да чувства, че е личност, която майка му и баща му зачитат. Те се радват на успехите му, дори и на най-малките, ценят усилията му и го подкрепят. Новороденото има нужда и от вниманието на бащата. Първите хармонични отношения между майката и кърмачето са незаменими за него, но ранната връзка с бащата е не по-малко важна. От първите дни на живота за малкото е нужно да чувства вниманието на баща си: когато го люлее, носи, къпе, когато става, за да го успокои през нощта и го забавлява през деня. Бразелтън уточнява, че отношенията с бащата нямат нищо общо с тези с майката. Той по различен начин общува с детето и се грижи за него - начин, който има своето важно място в развитието на малкия човек. Разнообразните видове взаимоотношения го обогатяват емоционално. Детето придобива нови усещания, нови чувства. Чрез общуването с баща си детето научава, че то не е всичко за мама и че мама също не е целият свят за него. Този етап на разширяване на кръга на близките хора е особено важен за изграждането на самостоятелната личност на детето.

В нормалното развитие спокойните периоди, когато всичко върви гладко, се сменят с по-трудни, когато детето спи лошо, храни се недобре и плаче повече. В тези моменти родителите нерядко се безпокоим повече, отколкото е нужно, и виним себе си за неблагополучията, без да разбираме ситуацията. В действителност, тези критични моменти представляват това, което Бразелтън нарича „преходни точки". Всеки напредък в развитието, всяко достижение и придобито ново качество е предшествано от период на спад. През първите три месеца плачът на бебето в края на деня е неизбежен: той снема натрупаното напрежение. Излишно и безполезно е да се разстройваме от него и на всяка цена да се опитваме да го спрем: той така или иначе отминава след известно време. Към 6-7 месец у малкото се появява желание активно да изучава обкръжаващия свят - оттук и неговата раздразнителност, че не може да го стори поради своята физическа ограниченост. Към 8-10 месец „оковите са разкъсани" и мъникът е просто неудържим: той трябва да пипне всичко, да го опита как е на вкус, чупливо ли е, и ако не е - дали пък не може поне да се огъне... Година след като се е появило на тоя свят и е казало първите думички, то вече иска да се налага като равностоен на възрастните - оттук и постоянните пристъпи на гняв, когато не е неговата воля.

Важното е да се проумее, че всичките тези кризи са в реда на нещата, защото кризата - това е естествен етап от развитието.

„Бъдете добра, не идеална майка!"

Доналд Уиникот, английски педиатър и психоаналитик

През бременността жената придобива способността да се жертва в името на бъдещето си дете. Това Уиникот нарича „вродена майчинска загриженост". От раждането си кърмачето изцяло зависи от майката. Тя, на свой ред, изцяло променя ритъма си на живот според потребностите на малкото. Когато детето е гладно, тя му дава да суче, стопля го, когато му е студено, сменя мокрите пеленки... Ето така постепенно на мъника започва да му се струва, че „проблемите" се разрешават от само себе си и че е съвсем нормално да има всичко, от което се нуждае. Нещо повече - бебчето явно решава, че то самото е отговорно за благополучието си - като „трансформира" всички проблеми... с рев. С времето то се научава действително да решава проблемите си, но без рев, а майката постепенно е облекчена във всекидневните си задължения към малкото. Но до тук трябва да се извърви дълъг път...

Майката не трябва да се стреми да бъде „идеална" - да бди детето й нито за миг да не изпадне в затруднение. Такива безупречни мами само правят децата си зависими, създавайки ефекта на т. нар. „семеен парников ефект" за него. Добрата майка не пречи на детето си да види реалността и да бъде независима личност, която се справя и без мамината помощ.

Светът се променя, заедно с него и схващането за човека. Именно реформаторите педагози са онези революционери „в сянка" - хората, които безпогрешно успяват да уловят пулса на промените и да насочат човека по пътя на развитието му. Но днес са наистина малко „водачите" в тази така важна за човека област - може би защото живеем във времена, когато смятаме, че вече сме дали отговорите на „тревожните" за нас въпроси. Дали наистина сме дали правилните отговори? И дали въпросите са били правилно зададени? Едно е сигурно - докато се раждат деца на тази земя, ще има много, много въпроси...  И във всеки от нас се крие един реформатор - в необятното поле на собствения ни живот.

Автор: Надя Йончева

 

 

Сподели: